— Много съжалявам, че никой от нас не можа да дойде на погребението — въздъхва Джини, докато поемаме отново по коридора. — Тази седмица имахме големи проблеми с персонала. Но иначе я споменахме по време на вечеря. Ето ги и тях — вещите на Сейди!
Озоваваме се в малък склад, по чиито стени се редят прашни лавици. Сестрата ми подава една кутия от обувки. В нея откривам стара метална четка за коса и две оръфани книги с меки корици. Под тях проблясват някакви мъниста.
— Това ли е всичко?! — не успявам да сдържа изумлението си аз.
— Дрехите й не сме запазили — прави извинителен жест Джини. — Те… не бяха точно нейните, така да се каже. Искам да кажа, че не тя си ги беше избирала.
— Ами нещата от предишния й живот? Някакви… мебели? Или други спомени?
Джини свива рамене и отвръща:
— Съжалявам, нищо не знам за подобни неща. Аз работя тук само от пет години, а когато дойдох, Сейди вече беше дългогодишна жителка тук. Предполагам, че някои от вещите й са се счупили, други са се загубили и не са били заменени с нови…
— Разбирам. — Опитвайки се да прикрия шока си, аз започвам да вадя скромното имущество на Сейди от кутията. Това ли остава от човек, живял цели сто и пет години? Една кутия от обувки?
Когато ръката ми докосва купчината огърлици и брошки на дъното, усещам как сърцето ми се започва да бие по-силно. Започвам да разплитам нанизите, търсейки жълто стъкло, проблясък на кристали, водно конче…
Не е тук.
Като се опитвам да не допусна у себе си внезапно връхлетялото ме грозно предчувствие, аз разтърсвам преплетените нанизи и ги подреждам. Тук има общо тринайсет огърлици. И нито една от тях не е онази, която търся.
— Джини, не мога да открия огърлицата с водното конче!
— О, боже! — надниква над рамото ми сестрата, значително притеснена. — Би трябвало да е тук! — Вдига друга огърлица, изработена от миниатюрни пурпурни мъниста, и се усмихва с обич. — Тази също беше сред любимите й…
— Обаче аз търся точно огърлицата с водното конче! — възкликвам, като този път вече не мога да прикрия вълнението си. — Възможно ли е да е останала на друго място?
По лицето на старшата сестра се изписва озадачение.
— Странна работа! Нека проверим при Хариет. Тя почисти стаята, след като изнесоха Сейди.
Тръгвам след нея обратно по коридора и достигаме до врата, на която пише „Медицински сестри“. Озоваваме се в малко, уютно помещение, където три сестри седят на стари фотьойли с флорална тапицерия и пият чай.
— Хариет! — обръща се Джини към розовобузесто момиче с очила. — Това е Лара, праплеменницата на Сейди. Търси онази прекрасна огърлица с водното конче, която Сейди почти непрекъснато носеше. Да си я виждала някъде?
О, господи! Защо трябваше да го казва точно по този начин?! Сега изглеждам като някой от онези алчни персони, които Дикенс така сполучливо е описал чрез героя си Скрудж.
— Не я искам заради себе си! — побързвам да се намеся. — Търся я заради… добра кауза!
— Не е в кутията на Сейди — продължава да обяснява старшата сестра. — Да имате някаква представа къде би могла да бъде?
— Не е ли в кутията? — изненадва се Хариет. — В такъв случай просто не е била в стаята! Сега, като става дума за това, не си спомням да съм я зървала някъде. Съжалявам! Може би трябваше да направя инвентаризация на вещите на старицата! Но все пак нали почистихме стаята малко набързо… — Поглежда ме отбранително. — Бяхме толкова притиснати с времето…
— Имате ли някаква представа къде би могла да се намира? — поглеждам безпомощно сестрите. — Да не би просто да е прибрана някъде другаде? Или да е била дадена на някоя от другите жителки на дома?
— Разпродажбата на стари вещи! — намесва се внезапно слаба, тъмнокоса сестра, седнала в ъгъла. — Да не би да е била продадена погрешка на разпродажбата?
— Каква разпродажба на стари вещи? — обръщам се стреснато към нея аз.
— Беше с цел събиране на средства за дома, преди две седмици. Всички жители и техните семейства дариха по нещо за целта. Имаше и един специален щанд за бижута!
— Абсурд! — поклащам глава. — Сейди никога не би дарила точно тази огърлица! Тя имаше особена стойност за нея!
— Не знам — повдига рамене сестрата. — Само помня, че тогава обикаляхме от стая в стая и събирахме разни неща. Стаите на стариците са пълни с кутии. Нищо чудно някой да я е грабнал погрешка!