Сестрата звучи толкова безстрастно, че внезапно се изпълвам с гняв заради Сейди.
— Но подобни грешки не би трябвало да са нещо обикновено! — изтъквам. — Вещите на хората трябва да бъдат уважавани! Огърлиците не мога да изчезват просто така!
— В мазето си имаме специален сейф! — намесва се притеснено старшата сестра. — И държим нашите жители да оставят в него всичко, което сметнат за ценно! Имам предвид диамантени пръстени и други подобни неща. Ако е била толкова ценна, би трябвало да се намира там!
— Не мисля, че е била ценна в смисъла, който имате предвид. Просто е била… много важна за Сейди — отбелязвам и присядам с въздишка на най-близкия стол. — Окей. Та възможно ли е все пак да я издирим? Имате ли представа кой е присъствал на въпросната разпродажба на стари вещи? — Сестрите си разменят несигурни погледи и аз отново въздъхвам. — Не ми казвайте! Нямате никаква представа, нали?
— Напротив! — отсича внезапно тъмнокосата сестра и оставя чашата си с чай. — Нали все още пазим списъка от предметната лотария, а?
— Вярно, списъка от предметната лотария! — светват очите на Джини. — Но, разбира се! Всеки, който присъстваше на разпродажбата, си купи билет за лотарията! — започва да ми обяснява. — Хората оставиха имената и адресите си в случай, че спечелят нещо. Най-голямата награда беше бутилка „Бейлис“! — допълва с гордост. — Както и един подаръчен комплект „Прали“…
— Този списък още ли е у вас? — прекъсвам я безцеремонно аз. — Възможно ли е да ми го дадете?
И ето как само пет минути по-късно аз вече държа четири ксерокопирани страници с имена и адреси. Общо са шейсет и седем.
Шейсет и седем възможности.
Не, думата „възможност“ е твърде силна в случая. По-скоро шейсет и седем слаби шансове.
— Много благодаря! — усмихвам се аз, като се старая да не издавам обезсърчението си. — Ще ги проуча. А ако случайно попаднете на огърлицата…
— Разбира се! Ще се оглеждаме за нея! — възкликва Джини и оглежда колежките си, които започват да кимат.
После двете с Джини излизаме в коридора. Докато вървим към предната врата на старческия дом, тя внезапно се обръща към мен и казва:
— Лара, тук си имаме книга за посетители. Може би и вие бихте… вписали нещо в нея?
— О! — Започвам да пристъпвам сконфузено от крак на крак. — Ами… Всъщност защо не?!
Джини донася огромна книга с червени кожени корици и започва да я разлиства.
— Всеки от нашите жители тук си има своя страница. Но тази на Сейди така и не можа да се изпълни. Затова, щом като вече сте тук, си помислих, че бихте могли да се подпишете, макар че нея вече я няма… — Джини се изчервява. — Сигурно е много глупаво от моя страна, но…
— О, не! Напротив! Много е мило! — възкликвам, отново обзета от чувство за вина. — Сега си давам сметка, че трябваше по-често да идваме при нея!
— Така! — кимна Джини и продължава да разлиства кремавите страници. — О, вижте! Все пак е имала един посетител през тази година! И то само преди няколко седмици! Точно тогава бях в отпуска, затова съм го пропуснала!
— „Чарлз Рийс“ — прочитам аз, след което изписвам „Лара Лингтън“ на диагонал през страницата с големи букви, за да компенсирам липсата на други имена. — Кой е този Чарлз Рийс?
— Нямам представа — свива рамене старшата сестра.
Чарлз Рийс значи. Взирам се заинтригувана в името. Може да е бил някой добър приятел на Сейди от детството й. Или неин любовник. Ами, да! Сигурно е някой мил старец с бастунче, дошъл да подържи за последен път ръката на скъпата си Сейди! И сега няма никаква представа, че тя е починала, а дори не е бил поканен на погребението!
Да, ние определено сме отвратителни роднини!
— А дали този Чарлз Рийс не е оставил някакъв адрес за връзка? — вдигам очи към Джини аз. — Стар ли е бил?
— Както казах, не съм го виждала лично. Но ще разпитам. — Поема книгата от мен и когато прочита името ми, лицето й се озарява. — О, Лингтън! Да не сте някаква роднина на кафенета „Лингтън“?
А, не! Днес изобщо не ми се заминава с това!
— Не — усмихвам се вяло. — Просто съвпадение.
— Е, за мен беше истинско удоволствие да се запозная с праплеменницата на Сейди! — отбелязва старшата сестра, когато стигаме до вратата, и ме прегръща топло. — Знаете ли, Лара, мисля, че приличате малко на нея! Имам предвид, че и двете имате силен дух! А усещам и същата доброта към хората, която беше толкова характерна за Сейди!