— И, да… Извинете, а какво би трябвало да е сторил този човек?
— Убил е пралеля ми! Дадох показания, но в тях съм се объркала! Ако можете просто да ги отмените и…
След тези мои думи настъпва по-дълга пауза. После жената изрича:
— Скъпа госпожице, показанията не могат просто така да се отменят! Мисля, че детектив-инспектор Джеймс най-вероятно ще пожелае лично да говори с вас!
О, господи! Проблемът е в това, че никак, ама наистина никак не ми се иска да говоря отново с детектив-инспектор Джеймс!
— Добре! — опитвам се да звуча весело аз. — Няма проблеми! Стига да е наясно, че медицинските сестри със сигурност не са го направили! Бихте ли допълнили и това на съобщението за него, ако обичате? Запишете само: „Сестрите не са го направили!“.
— „Сестрите не са го направили“! — повтаря с неуверен тон жената.
— Именно! С големи букви! И оставете бележката на бюрото му!
Настъпва втора, още по-дълга пауза. А после жената казва:
— Бихте ли повторили името си, моля?
— Лара Лингтън. Той знае коя съм.
— Не се и съмнявам. Е, както вече ви казах, госпожице Лингтън, сигурна съм, че детектив-инспектор Джеймс съвсем скоро ще пожелае да се свърже с вас!
Затварям телефона и тръгвам клатушкайки се по тротоара. Все още не мога да дойда на себе си. Мисля, че успях да предотвратя една голяма несправедливост, но ако трябва да бъда честна, психически се чувствам като пълна развалина.
А два часа по-късно съм не само развалина — вече съм тотално изтощена.
Междувременно успявам да погледна под съвсем нов ъгъл населението на Великобритания. Може и да ви се струва лесно да звъннете на неколцина души от някакъв си списък и да ги попитате дали са си купили една конкретна огърлица по време на една конкретна разпродажба. Може и да ви изглежда обикновена и бърза работа. Но опитайте — и тогава ще говорим!
Вече имам чувството, че бих могла да напиша цяла книга за човешката природа, която сигурно ще озаглавя „Хората са адски неотзивчиви“. Първо, всички настояват да разберат как съм се сдобила с имената и телефонните им номера. Второ, когато споменеш думата „лотария“, бързат да разберат какво са спечелили, като някои дори подвикват на съпрузите си: „Дарън, скъпи, спечелили сме от онази лотария!“. А после, когато побързаш да ги извадиш от заблуждението, подчертавайки, че не са спечелили нищо, те автоматично стават подозрителни.
А накрая, когато стигнеш до въпроса какво точно са си купили по време на разпродажбата в старческия дом, те стават двойно по-подозрителни. Незнайно защо решават, че се опитваш да им продадеш нещо или че искаш да откраднеш кредитните им карти по телепатия. Когато стигнах до третия в списъка, в далечината се чуваше някакъв мъж, който повтаряше: „Чувал съм за това! Обаждат се и те държат на телефона, колкото е възможно повече! Това е някаква интернет измама! Затваряй веднага телефона, Тина!“.
Искаше ми се да изрева: „Как е възможно да бъде интернет измама, бе, глупаци?! Да не би да си говорим по интернет?!“.
Досега само една жена прояви известна готовност да ми помогне — Айлийн Робъртс. Макар че всъщност се оказа истински трън в задника, защото ме държа на телефона цели десет минути, за да ми изброява всички неща, които си била купила на разпродажбата, да се възмущава как са могли да вземат тази огърлица на пралеля ми и да ме съветва как съм можела да открия подобна в някакъв прекрасен магазин за стари бижута в Бромли.
Бррр!
Разтривам ухото си, което вече е синьо-червено от притискане на телефона към него, и преброявам имената от списъка, които съм успяла да отметна. Двайсет и три. Значи ми остават четирийсет и четири. Като че ли тази идея не беше от най-върховните. Сигурно никога няма да успея да открия глупавата огърлица! Изпъвам ръце нагоре, разкършвам гръб, след което сгъвам списъка и го прибирам в чантата си. На останалите ще се обадя утре. Може би.
Насочвам се към кухнята, наливам си чаша вино и тъкмо хвърлям една лазаня във фурната, когато познатият глас изрича:
— Откри ли огърлицата ми?
Подскачам стресната, забивам чело в ръба на фурната и вдигам очи. Сейди седи на перваза на отворения ми прозорец.
— Научи се да ме предупреждаваш по някакъв начин, когато смяташ да се появиш! — възкликвам вбесено. — И изобщо къде беше толкова време? Защо така изневиделица се изпари?
— В онова място лъха на смърт! — отсича тя и вирва брадичка. — Пълно е със старчоци! Трябваше да се махна.