Прави се, че говори безгрижно, но веднага схващам, че е била смъртно уплашена да се върне там. Сигурно затова изчезна за толкова дълго време.
— Ти също беше стара! — напомням й аз очевидното. — Всъщност, била си най-старата в целия дом! Виж, това си ти!
Бръквам в джоба на сакото си и изваждам оттам нейната снимка — по-точно, снимката на сбръчканата, белокоса, крехка старица. Забелязвам леко потрепване по лицето на Сейди, но веднага след това тя присвива презрително очи и отсича:
— Това не съм аз!
— Напротив, точно ти си! Даде ми я една медицинска сестра от старческия дом! Каза, че това си ти на твоя сто и пети рожден ден! Би трябвало да се гордееш със себе си! Получила си телеграма дори от кралицата!
— Искам да кажа, че това не съм истинската аз! Никога не съм се чувствала толкова стара! Всъщност никой не се чувства толкова стар. Чувствах се ето такава, каквато съм сега! — И разперва жизнерадостно ръце. — Винаги съм се чувствала такава! Момиче в двайсетте! През целия си живот. А тялото е само… обвивка. То не показва истинската ни същност.
— Добре, съгласна съм, но все пак можеше да ме предупредиш, че смяташ да се поизпариш за известно време! Остави ме да се справям съвсем сама!
— Е, откри ли огърлицата? В теб ли е вече? — Лицето на Сейди грейва от такова вълнение, че аз не мога да не изпитам дълбоко съчувствие към нея.
— Съжалявам — промърморвам под нос. — Бяха събрали всичките ти неща в една кутия, обаче огърлицата с водното конче я нямаше там. Никой нямаше представа къде е изчезнала. Наистина съжалявам, Сейди!
И събирам сили за мърморенето, което трябва да последва, за воя на разярената банши, но… такъв няма. Нищо няма. Сейди само леко примигва и изсветлява, сякаш някой току-що е намалил волтажа на лампичките й.
— Но иначе продължавам напред! — побързвам да я успокоя. — Дадоха ми списък на хората, които са присъствали на разпродажбата в старческия дом, и сега им се обаждам — все някой трябва да я е купил! Цял следобед седя на телефона. И честно да ти кажа, чувствам се много уморена. Работата никак не е от леките! — допълвам.
На този етап очаквам някакъв знак на благодарност от страна на Сейди. Нещо като кратка реч за това колко прекрасен човек съм аз и как тя ми е благодарна за всичките усилия. Обаче тя само въздъхва нетърпеливо и се изнася през стената.
— Пак заповядай! — подвиквам сърдито зад гърба й.
Отивам в дневната и тъкмо се разхождам по каналите на телевизора, когато тя отново се материализира. Още от пръв поглед се вижда, че настроението й значително се е подобрило.
— Хей, знаеш ли, че живееш с големи чудаци! На горния етаж има някакъв мъж, който лежи на някаква машина и грухти!
— Какво? — поглеждам я възмутено. — Сейди, не можеш просто да се разхождаш напред-назад и да шпионираш съседите ми!
— Какво значи разтръскай морна трътка? — пита тя, без да ми обръща внимание. — Пееше го момичето от безжичната машина. Звучи ми като пълна глупост.
— Означава… танцувам. Разкършвам се.
— Ама защо „морна трътка“? — поглежда ме озадачено тя. — Какво общо имат тук кокошките?
— Ето това! Трътката е… — Изправям се и потупвам задника си. После се изхилвам. — А ето какво има предвид песента. — И започвам да се кълча в кръста, за да й покажа. Когато вдигам очи към нея, тя се залива от смях.
— Изглеждаш така, сякаш си напълнила гащите и се опитваш да го изтръскаш! Това не е танцуване!
— Напротив! Нарича се модерен танц! — срязвам я нацупено аз и сядам обратно на дивана.
Като стана въпрос за танцуване, малко съм чувствителна на тази тема. Отпивам глътка вино и я поглеждам сърдито. Сега тя се е вторачила в телевизора и с широко отворени очи гледа „Ийстендърс“3.
— Какво е това? — пита.
— „Ийстендърс“. Телевизионен сериал.
— А защо са толкова сърдити един на друг?
— Откъде да знам? Винаги са такива. — Пак надигам чашата си с вино. Не мога да повярвам, че обяснявам за „Ийстендърс“ и „разтръскай морна трътка“ на моята пралеля! Не трябва ли да разговаряме за нещо по-смислено и значимо? — Виж какво, Сейди… Какво си ти? — изричам, без да се замислям, и изключвам телевизора.
— Как така какво съм?! — поглежда ме обидено тя. — Аз съм момиче! Точно като теб!
— Мъртво момиче! — напомням очевидното. — Значи не си точно като мен!
— Не е необходимо непрекъснато да ми го напомняш! — изрича с леден тон тя.