Наблюдавам я как се намества на ръба на дивана, опитвайки се да изглежда съвсем естествено въпреки пълната си липса на гравитация. Решавам да пробвам с друга линия на разговор.
— Имаш ли някакви специални сили? Имам предвид като на супергерой? Например да бълваш огън? Или да се разтягаш?
— Разбира се, че не! — все повече се обижда тя.
— А налага ли ти се да се бориш с някакви врагове? Като Бъфи например?
— Коя е Бъфи?
— Бъфи, убийцата на вампири — обяснявам. — Дават я по телевизията. Тя се бие с демони и вампири и…
— Не говори глупости! — прекъсва ме безцеремонно моята пралеля. — Вампирите не съществуват!
— Добре де, ама нали и призраците не съществуват, а?! — не й оставам длъжна аз. — И това изобщо не са глупости! Нямаш ли някакви особени умения? Повечето духове слизат при нас, за да се бият с тъмните сили на злото или да отведат хората към светлината, или нещо подобно! Всички те правят нещо положително! Не се размотават наоколо, гледайки телевизия!
Сейди свива рамене, като че ли иска да каже: „На мен какво ми пука?!“.
Продължавам да си пия виното, като междувременно мозъкът ми щрака на пълни обороти. Очевидно не е дошла тук, за да спасява света от тъмните сили на злото. Може пък да е дошла, за да хвърли светлина върху съдбините на човечеството или значението на живота, или нещо подобно! Може пък от мен да се очаква да науча нещо от нея!
— Та значи ти си живяла през целия двайсети век — започвам предпазливо. — Направо не е за вярване! Какъв беше примерно… хммм… Уинстън Чърчил? Или Джон Фицджералд Кенеди? И наистина ли е бил убит от Лий Харви Осуалд?
Сейди ме гледа така, сякаш съм бавноразвиваща се и изсумтява:
— Какви ги приказваш, за бога?! Как мога да знам подобни неща?
— Как ли? — поглеждам я изпитателно. — Естествено, че трябва да ги знаеш! Нали идваш от историята! Как се е живяло, например, по време на Втората световна война? — Тук Сейди ме зяпва така, че не мога да не възкликна: — Ти какво? Не си ли спомняш войната?
— Разбира се, че я помня! — отсича тя и възвръща самообладанието си. — Беше студено и страшно, и избиха почти всичките ни приятели, и ако искаш да знаеш, изобщо не искам да мисля за това! — Говори уверено, ала онова кратко колебание, което забелязах непосредствено след въпроса ми, определено събуди любопитството ми.
— Помниш ли целия си живот? — питам предпазливо.
Би трябвало да има спомени, обхващащи повече от сто години. Как тогава да ги задържи всичките?!
— Животът ми изглежда като… сън — промърморва накрая Сейди, но по-скоро на себе си. — Някои части са много мъгляви. — Започва да навива полата си на един пръст. Погледът й е далече, много далече оттук. Накрая отсича: — Но всичко, което си струва да бъде запомнено, го помня!
— Вие сами ли избирате какво да помните? — опитвам се да разбера аз, изгаряна от любопитство за задгробния живот.
— Не съм казала подобно нещо.
В очите й проблясва някаква напълно неразгадаема за мен емоция и тя извръща поглед, като че ли иска да сложи край на този разговор. Издига се, отлита до камината и застава пред една моя снимка, където съм в музея на Мадам Тюсо и се хиля до восъчната статуя на Брад Пит.
— Това ли е любовникът ти? — ококорва се тя.
— Де да беше! — изричам саркастично.
— А нямаш ли любовници? — Звучи толкова съжалително, че не мога да не й се обидя.
— Допреди няколко седмици имах приятел на име Джош. Но вече всичко свърши. В момента съм… необвързана.
Сейди ме поглежда подканващо и накрая изрича:
— Е, и? Защо тогава не си намериш друг любовник?
— Защото не искам да си хващам който и да е друг любовник! — промърморвам ядосано. — Още не съм готова за това!
— И защо? — пита тя.
Озадачението й е напълно искрено.
— Защото го обичах! И раздялата с него много ме разтърси! Той беше моята душа близнак! Пасвахме си напълно!…
— Тогава той защо скъса с теб?
— Нямам представа. Наистина нямам! Иначе си имам една теория… — Не довършвам, изгаряна от болка. Да, все още изпитвам болка, когато говоря за Джош. Но, от друга страна, хубаво е да си имаш нов приятел, пред когото да излееш душата си. — Окей. Кажи ми какво мислиш за това! — Изхлузвам обувките си, сядам по турски на дивана и се привеждам към Сейди. — Имахме страхотна връзка и всичко си вървеше много добре, и той…
— Красив ли е? — прекъсва ме тя.
— Разбира се, че е красив! — провиквам се възмутено. Вадя телефона си, откривам най-хубавата му снимка, която имам, и й я показвам. — Ето го!