— „Бикенхол Маншънс“ 32? — провиква се още по-силно шофьорът. — Лара Лингтън? Вие ли сте резервирали такси?
По дяволите!
— Защо ще ходиш в апартамента на Джош? — Мама вече не е на себе си.
— Няма да ходя! — срязвам я аз. — Сигурно е кола, която съм поръчала преди месеци и едва сега се е сетила да се появи! Тези таксита винаги закъсняват! Хей, закъснели сте с шест месеца! Махайте се! — подвиквам на ухиления шофьор, който най-сетне се усеща и отпрашва по пътя си.
Настъпва напрегната тишина. Изражението на татко е толкова прозрачно, че чак ми става съвестно за него. Веднага разбирам какво си мисли — иска ми се да ми вярва, ама не може. Защото и доказателствата сочат точно обратното на онова, което казвам.
— Лара, ще се закълнеш ли, че това такси не беше за теб? — изрича накрая той.
— Кълна се! — кимвам тържествено. — В… живота на пралеля Сейди!
Чувам тихо ахване, обръщам се и зървам гневния поглед на пралеля си точно до мен.
— Не можах да измисля нищо друго! — опитвам се да се оправдая.
Обаче Сейди изобщо не ми обръща внимание, застава точно пред татко и изрича натъртено:
— Вие сте кръгли идиоти! Тя все още не може да диша без Джош! И тъкмо се канеше да го шпионира! Обаче кара мен да й върша мръсната работа!
— Млъквай, подлярка такава! — провиквам се аз, преди да съм успяла да се спра.
— Моля? — втрещява се татко.
— О, нищо! — прочиствам си гърлото. — Абсолютно нищичко! Добре съм си!
— Ти си побъркана! — размахва около мен ръце Сейди и се върти като обезумяла.
— Аз поне не преследвам хората! — не мога да се сдържа да не й отвърна.
— Не преследваш хората ли? — опитва се да схване какво говоря татко. — Лара, какво, за бога…
— Извинявайте! — усмихвам им се аз. — Просто разсъждавам на глас. Всъщност мислех си за горката пралеля Сейди. — Въздъхвам, накланям жалостиво глава и отбелязвам: — Ръцете й бяха като две хилави вейки!
— Не са хилави вейки! — смразява ме с поглед Сейди.
— И сигурно ги е мислела за много хубави — продължавам безмилостно. — Кой се заблуждава сега, а? — допълвам весело. — И кой иска да има две телчета вместо ръце?!
— А кой иска да има две възглавници за ръце?! — не ми остава длъжна Сейди и аз ахвам възмутено.
— Не са възглавници!
— Лара — опитва се да се обади татко. — Кое не е възглавници?
Мама изглежда така, сякаш всеки момент ще се разплаче. Хванала се е за саксията си като удавник за сламка и тогава забелязвам, че освен цветето държи и книга със заглавие „Живот без стрес — можете да го постигнете!“.
— Както и да е. Вече трябва да тръгвам на работа! — отсичам и прегръщам топло мама. — Много се радвам, че ви видях! Обещавам, че ще прочета книгата и ще вземам витамини! Чао, татко! До скоро! — Прегръщам и него. — Не се тревожете за мен!
Изпращам им въздушни целувки и тръгвам с бързи крачки напред по тротоара. Когато стигам до ъгъла, се обръщам и им махвам с ръка — и двамата продължават да си седят пред входа ми с вкаменени от ужас лица.
Съвестно ми е за родителите ми. Много даже. Защо не взема следващия път да им купя кутия шоколадови бонбони?
Двайсет минути по-късно вече стоя пред сградата, в която е апартаментът на Джош. Сърцето ми ще се пръсне от вълнение. Всичко върви по план. Намерих прозореца му, показах го на Сейди и й обясних разположението на жилището му. Сега вече е неин ред.
— Хайде! — подканям я. — Мини през стената! Адски готино го правиш!
— Не ми е необходимо да минавам през стената! — изпепелява ме с поглед тя. — Просто трябва да си представя, че съм в апартамента му!
— Добре де, представи си! Хайде! И късмет! Опитай се да откриеш колкото ти е възможно повече неща! И внимавай!
Сейди изчезва, а аз източвам врат, за да огледам по-добре прозореца на Джош. Не че виждам нещо. Призлява ми от нетърпение да разбера какво става. Седмици наред не съм била толкова близо до Джош! А сега той е там, а Сейди го наблюдава. И всеки момент ще се появи и…
— Няма го — материализира се неочаквано пред мен милата ми пралеля.
— Как така го няма? — ококорвам се срещу нея аз, едва ли не обидена. — Че къде може да е? Обикновено не тръгва за работа преди девет.
— Нямам представа — свива рамене тя. Очевидно това изобщо не я интересува.
— Как изглежда жилището му? — не се сдържам аз и започвам да я разпитвам. — Сигурно е пълен хаос, нали? Празни кутии от пица, разхвърляни навсякъде, бутилки от бира… Нали? Сякаш изобщо няма сили за нищо! Сякаш изобщо не му пука за живота!