Выбрать главу

Джош ще го оставя за уикенда.

— Трябва да тръгваме! — обръщам се към Сейди, вадя си Ойстер-картата и тръгвам към метрото. — Трябва да разреша един проблем!

— Какво? Пак ли мъжки проблем? — пита Сейди, носейки се безгрижно до мен.

— Не, този път е кучешки. Кучешки проблем.

— Кучешки ли?

— Свързано е с една моя клиентка — обяснявам, докато слизам по стълбите. — Иска да води кучето си на работа, обаче те не й разрешават. Твърдят, че не било позволено, обаче тя е убедена, че в сградата има и друго куче!

— Откъде е толкова сигурна?

— Защото е чула кучешки лай, при това повече от веднъж! Но какво мога да сторя аз по този въпрос?! — Вече говоря по-скоро на себе си. — Чувствам се с вързани ръце. От „Човешки ресурси“ категорично отричат в сградата да има друго куче, а аз няма как да докажа, че лъжат! Не мога просто да нахълтам в сградата и да започна да претърсвам всеки офис и…

Принудена съм да се закова на място, защото Сейди се материализира точно пред мен.

— Ти може и да не можеш — заявява, намигвайки ми съзаклятнически. — Обаче аз мога!

Седма глава

Компанията „Макросант“ е разположена в огромна сграда на Кингсуей, с импозантно стълбище, величествен стоманен глобус отпред и прозорци с армирано стъкло. Кафене „Коста“ отсреща предлага най-перфектния изглед към нея, поради което аз съм се настанила на масичка точно там.

— Всичко, което намирисва и наподобява на куче — инструктирам Сейди, удобно скрита зад големите страници на вестник „Ивнинг стандарт“. — Лаене, кошнички под бюрата, кучешки играчки… — Отпивам от капучиното си. — Аз ще те чакам тук. И предварително благодаря!

Давам си сметка, че сградата е прекалено голяма, за да успее да свърши бързо. Затова може да се наложи да чакам с часове. Разлиствам бавно вестника си, замислено предъвквам шоколадовото си кексче и тъкмо си поръчвам второ капучино, когато Сейди отново се материализира пред мен. Бузите й са поруменели, очите й проблясват и въобще цялата сияе. Изваждам мобилния си телефон, усмихвам се на момичето от съседната маса и се престорвам, че набирам някакъв номер.

— Е? — изричам в телефона. — Намери ли кучето?

— А, това! — махва небрежно с ръка пралеля ми, сякаш напълно е изключила за какво изобщо е ходила там. — Да, куче наистина има, обаче познай какво…

— Къде? — прекъсвам въодушевлението й. — Къде е това куче?

— Там горе — сочи тя към сградата. — В кошничка под едно бюро. Невероятно сладък пекинез и…

— Можеш ли да ми дадеш името на собственика? Номерът на офиса? Въобще всичко от този род? Благодаря!

Тя изчезва, а аз отпивам от второто си капучино. Идва ми да си ударя задника в тавана от радост. Значи Шърийн през цялото време е била права. А лъжкинята е Джийн! Ще види тя на какво ще я направя, когато й се обадя! Ще изискам от нея официално извинение от страна на компанията, пълноправен офис статут на Флаш и може би нова кучешка кошничка като проява на добра воля…

Поглеждам през витрината на кафенето и не щеш ли зървам Сейди да се носи бавно над улицата, с гръб към мен. Пронизва ме леко разочарование. Очевидно изобщо не се претрепва да бърза. Дава ли си сметка колко важна е тази нейна мисия?

Готова съм с мобилния си още в мига, в който тя влиза в кафенето.

— Всичко наред ли е? — питам. — Откри ли къде точно е кучето?

— О, да! — махва небрежно с ръка тя. — Да, кучето. Намира се на четиринайсетия етаж, стая 1416, а собственичката му се казва Джейн Френшю. — После очите й отново блясват и тя възкликва: — Току-що срещнах най-божествения мъж на света!

— Какво искаш да кажеш с това, че си срещнала мъж? — питам, докато си записвам данните за кучето на лист хартия. — Ти не можеш да срещнеш мъж! Мъртва си! Освен ако… — Вдигам очи, озарена от нова идея. — Ооо! Срещнала си друг дух, така ли?

— Той не е дух! — клати нетърпеливо глава пралеля ми. — Обаче е божествен! Тъкмо говореше в една от стаите, през която минах. Същински Рудолф Валентино.

— Кой? — вторачвам се неразбиращо в нея.

— Филмовата звезда, разбира се! Висок и с тъмна коса, и бликащ от енергия! Автоматичен гъдел в стомаха!

— Звучи прекрасно — отбелязвам разсеяно.

— И е точно подходящата височина! — продължава Сейди, поклащайки крака на едно от високите столчета на бара. — Застанах до него и го проверих. Ако излезем на танци, главата ми спокойно ще може да се отпусне на рамото му!