— Страхотно! — Свършвам със записките си, грабвам си чантата и се изправям. — Окей. А сега трябва веднага да се върна в офиса си и да оправя тази работа!
Насочвам се към вратата и поемам с бързи крачки към станцията на метрото, но за моя голяма изненада Сейди блокира пътя ми.
— Искам го!
— Моля? — Гледам я неразбиращо.
— Мъжът, когото току-що срещнах! Почувствах го точно тук! Гъделът! — Притиска вдлъбнатия си корем. — Искам да танцувам с него!
Тя майтап ли си прави с мен?
— Е, би било хубаво, наистина — изричам с успокоителен тон, — обаче сега наистина трябва да се връщам на работа и…
Правя крачка напред, обаче Сейди поставя голата си ръка на пътя ми и аз се заковавам, напълно слисана.
— Знаеш ли откога не съм танцувала? — изрича тя с напълно неочаквана за нея страст. — Знаеш ли откога не съм… разтръсквала трътката си? Всичките тези години, прикована в тялото на една грохнала старица!… В място без музика, място без живот…
Изпълва ме вече познатото чувство за вина, когато си спомням снимката на Сейди — същинска сбръчкана развалина под розовия си шал.
— Окей! — кимвам в съгласие. — Разбирам те. Значи довечера ще потанцуваме у дома! Ще си пуснем музика, ще приглушим осветлението, ще си спретнем малък купон…
— Не искам да танцувам у дома под звуците на безжичната машина! — махва презрително с ръка тя.
— Искаш да кажеш „радиото“ — поправям я аз.
— Добре де, радиото! Искам да изляза с мъж и да се забавлявам!
— Искаш да излезеш на среща? — поглеждам я шашнато, а нейните очи светват.
— Да! Точно така! На среща с мъж! С него! — И посочва отново към високата сграда до нас.
Абе кое точно от призрачното си състояние не може да схване тази жена?
— Сейди, но ти си мъртва!
— Знам де! — тросва се раздразнено тя. — Не е необходимо непрекъснато да ми го напомняш!
— Ясно, но това означава, че не можеш да излезеш на среща! Съжалявам, но такъв е животът. Така стоят нещата! — Свивам рамене и отново правя крачка напред. Обаче две секунди по-късно Сейди отново се появява пред мен. Стиснатата й челюст издава непоколебимата й решителност да доведе нещата докрай.
— Покани го вместо мен!
— Какво?!
— Не мога да го направя сама! — Говори бързо, но безапелационно. — Нуждая се от посредник! Ако ти излезеш с него на среща, и аз ще мога да изляза на среща с него! Ако ти танцуваш с него, и аз ще мога да танцувам с него!
Божичко, ама тази жена е напълно сериозна! Идва ми да избухна в смях.
— Така — опитвам се да изясня ситуацията аз. — Значи искаш от мен да изляза на среща вместо теб. С някакъв случаен тип, когото изобщо не познавам. Само и само ти да потанцуваш още веднъж. Правилно ли съм те разбрала?
— Просто искам за последен път да се забавлявам до зори с красив мъж! Докато все още имам тази възможност! — Сейди оборва тъжно глава и устните й оформят познатото нещастно „о“. — Едно последно завихряне по дансинга! Това е единственото, което искам, преди да изчезна завинаги от този свят! — Гласът й преминава в тих, скръбен шепот. — Това е последното ми желание. Посмъртната ми воля!
— Нищо подобно! Не това е последното ти желание! — провиквам се възмутено аз. — Нали вече изрече последното си желание? А то е да открия огърлицата ти! Или май си забравила?
За момент Сейди изглежда като че ли хваната натясно. Накрая изрича:
— Това е другото ми последно желание.
— Виж какво, Сейди — опитвам се да й влея ум и разум аз, — не мога просто ей така да поканя непознат мъж на среща! Ще се наложи да минеш без това последно желание! Съжалявам!
Сейди ме поглежда с толкова обидено, болезнено, нещастно изражение, че започвам да се питам дали, без да искам, не съм я настъпила по мазола.
— Значи ти по принцип казваш „не“ — изрича дрезгаво. — На практика ми отказваш. Но защо? Едно последно, невинно желание! Една миниатюрна молба!
— Виж какво…
— Престоях в онзи старчески дом години наред! Нито един човек не дойде да ме види! Нито един човек не дойде да се посмее с мен! Наоколо само смърт и тъга. Само старост… и самота… и безрадостно отлитащи мигове…
О, господи! Не може да ми причинява всичко това! Не е честно!
— На всяка Коледа — съвсем сама. Нито един посетител, нито един подарък…
— Вината не е моя! — изричам тихо, обаче Сейди не ми обръща внимание.
— И сега внезапно виждам шанс за глътка щастие! За капчица удоволствие! Обаче моята коравосърдечна, егоистична праплеменница…