О, боже!
„Откъде, по дяволите, да знам как е изглеждал Рудолф Валентино?! — отговарям. — Кажи точно кой!“
Залагам на мъжа с чупливата коса. Освен ако не е русият тип, който седи точно срещу мен — доста е готин. Или може би онзи тип с козята брадичка?
— Той, разбира се! — провиква се възмутено тя и сочи към отсрещния край на залата.
„Човекът, който изнася презентацията?“ — пиша, за да се уверя, че съм я разбрала правилно.
— Не, глупаче! — изкисква се тя. — Този! — Плъзва се към смръщения американец и застава точно пред него, вперила жаден поглед в очите му. — Не е ли същинско гълъбче?!
— Кой, той?
Опа! Май това го изрекох на глас! Всички се извръщат към мен, а аз побързвам да замаскирам думите си с гръмко прокашляне.
Народът се успокоява.
„Сериозно, той ли е наистина?“ — пиша в бележника си, когато тя се връща обратно при мен.
— Той е божествен! — изрича Сейди в ухото ми.
Звучи ми леко обидена.
Оглеждам несигурно американеца, опитвайки се да му дам безпристрастна оценка. Да, може би наистина е доста красив, макар и по един класически, строг начин. Челото му е голямо, косата му е гъста, има някакви наченки на тен, а под безупречно белите му ръкавели се забелязват косми по ръцете му. И очите му действително са пронизващи. Притежава онзи особен магнетизъм, характерен само за великите лидери. Силни ръце, премерени жестове. И когато отвори уста, приковава вниманието на всички присъстващи.
Но ако трябва да бъда честна, не е съвсем мой тип. Прекалено напрегнат е за мен. Прекалено смръщен. А и всички останали в залата очевидно са ужасени от него.
— Та като стана въпрос за това… — Не довършва, грабва една прозрачна папка и я плъзва леко по масата по посока на мъжа с козята брадичка. — Снощи нахвърлих някои неща във връзка с поръчката на Морис Фаркуър. Просто паметна бележка. Надявам се, че ще ви бъде от помощ.
— О! — Мъжът с козята брадичка поглежда слисано. — Ами… благодаря. Много съм ви задължен! — Започва да разлиства любопитно папката. — Мога ли да използвам това тук? — пита колебливо.
— Това е идеята! — кимва американецът и през лицето му преминава усмивка, обаче толкова кратка, че я си мигнал, я си я изпуснал. — И така, във връзка с последната точка от…
От мястото си в задния край на масата наблюдавам мъжа с козята брадичка. Забелязвам, че колкото повече разлиства папката, толкова по-широко се ококорват очите му. Привежда се към съседа си и промърморва:
— Кога, по дяволите, е имал време да свърши всичко това?!
Съседът му просто свива рамене.
— Така! Трябва да тръгвам! — отсича внезапно американецът, като поглежда часовника си. — Извинения, че ти окупирах брифинга, Саймън! Продължавай!
— Може ли един въпрос? — вдига внезапно ръка мъжът с пясъчнорусата коса. — Когато говорите за иновативните процедури, да не би да имате предвид…
— Бързо! — изписква в ухото ми гласът на Сейди и аз едва не подскачам от изненада. — Покани го на среща! Той си тръгва! Нали ми обеща?! Направи го! Направи-го-направи-го-направи-гооо!
„Окей — пиша, примигвайки от уплаха. — Секундичка!“
Сейди се насочва към другия край на залата и скръства ръце пред гърди в очакване. Ала не след дълго започва да прави нетърпеливи жестове в стил „Хайде! Давай!“. Господин Американски сърдитко тъкмо е приключил с отговарянето на въпроса, който му зададе мъжът с пясъчнорусата коса, и прибира някакви документи в куфарчето си.
Не мога да го направя! Нелепо е!
— Давай! Давай! — пришпорва ме Сейди и се опитва да ме избута напред. — Покани го!
Кръвта в главата ми пулсира. Краката ми под масата треперят. Не знам как, но се насилвам да вдигна ръка.
— Извинете? — изквичавам притеснено.
Господин Американски сърдитко се обръща и ме поглежда озадачено.
— Съжалявам, но не мисля, че сме се запознавали. Налага се да ме извините, обаче бързам…
— Имам един въпрос!
Всички около масата се извръщат като по команда и ме поглеждат. Виждам как един мъж прошепва на съседа си:
— Коя е тази?
— Окей — въздъхва Сърдитко. — Само още един въпрос. Кажете!
— Аз… хммм. Аз само… исках да ви попитам… — Гласът ми звучи на пресекулки, затова храбро прочиствам гърлото си и изстрелвам: — Бихте ли желали да излезете с мен?
Над масата се стоварва гробна тишина. Чува се само звук от изплюто кафе. Лицето ми гори от срам, обаче аз продължавам да държа главата си гордо вдигната. Забелязвам как неколцина от присъстващите се споглеждат втрещени.