— Моля? — обажда се накрая американецът тотално объркан.
— Имам предвид… на среща? — Изпърхвам с клепки и рискувам с колеблива усмивка.
И в този момент виждам как Сейди се озовава точно до него и започва да пищи в ухото му толкова силно, че аз се дръпвам и заради него:
— Кажи „да“! Кажи „да“! Кажи „да“!
И за мое огромно изумление забелязвам, че американецът реагира на писъците й. Накланя глава, сякаш долавя далечен радиосигнал. Възможно ли е и той да я чува?!
— Млада госпожице — обажда се белокос господин от средата на масата, — това не е времето и мястото да…
— Нямам желание да прекъсвам работата ви — изричам смирено. — И това няма да отнеме много време. Просто ми трябва отговор, какъвто и да е той. — Обръщам се пак към американеца и повтарям въпроса си: — Бихте ли желали да излезете с мен?
— Кажи „да“! Кажи „да“! Кажи „да“! — Писъците на Сейди достигат непоносими за човешкото ухо височини.
Сцената е нереална. Забелязвам, че американецът определено чува нещо. Разтърсва глава и прави няколко крачки напред, обаче Сейди тръгва след него и продължава да пищи. Очите на господин Сърдитко придобиват стъклен блясък и той изглежда като изпаднал в транс.
Никой в стаята не смее да помръдне. Никой не смее да отвори уста. Всички са вкаменени от шок. Една от жените е сложила дори ръка на устата си, сякаш наблюдава катастрофа на влакова композиция в забавен каданс.
— Кажи „да“! — Гласът на Сейди вече одрезгавява от пищене. — Веднага! Кажи го! Кажи „да“!
Почти комично е — да крещи толкова неистово, а да получава такава слаба реакция в отговор на усилията си. Наблюдавам я и чувството, което ме обзема, е съжаление. Изглежда толкова безпомощна! Все едно крещи иззад дебела стъклена стена и единственият в стаята, който може да я чуе, съм аз. Давам си сметка, че светът, който обитава пралеля ми, трябва да е доста разочароващ. Не можеш да докоснеш нищо, което искаш, не можеш да общуваш с никого и както изглежда, дори този тип няма да я чуе…
— Да! — кимва отчаяно американецът.
Съжалението ми към Сейди автоматично се изпарява.
„Да“ ли?
Следва колективно ахване, последвано от навреме сподавен кикот. Всички автоматично се обръщат към мен, но за момента съм прекалено шокирана, за да кажа каквото и да било.
Той каза „да“.
Това означава ли… Означава ли, че трябва да изляза на среща с него?
— Страхотно! — чувам се накрая да изричам. — Значи… да ви изпратя имейл, става ли? Между другото, казвам се Лара Лингтън. Ето и визитката ми… — Бъркам в чантата си.
— Аз съм Ед — заявява мъжът, все още зашеметен. — Ед Харисън. — Бръква във вътрешния си джоб и вади и своята визитка.
— Ами значи… засега чао, Ед!
Грабвам чантата си и се насочвам бързо към вратата на залата, следвана от все по-засилващо се жужене. Чувам някой да казва: „Коя, по дяволите, беше тази?“, а една жена споделя тихо със съседката си: „Виждаш ли? Просто трябва да имаш куража да го направиш! Трябва да бъдем директни с мъжете! Край на игричките! Кажи си каквото ти е на сърце и толкова! Ако на възрастта на това момиче знаех това, което тя знае…“.
Че какво знам аз?
Не знам нищо друго, освен че веднага трябва да се махна оттук.
Осма глава
Все още се намирам в шок, когато Сейди ме настига. Което става в средата на централното фоайе на сградата. Колкото повече преповтарям сцената от току-що случилото се в главата си, толкова по-сюрреалистична ми изглежда тя. Сейди се свърза с друг човек. И той наистина я чу! Не съм сигурна колко точно е чул, но очевидно достатъчно.
— Не е ли голям сладур? — промърморва замечтано пралеля ми. — Знаех си, че ще каже „да“!
— Какво по-точно стана там горе? — промърморвам, все още неспособна да повярвам случилото се. — Каква е тази работа с пищенето? Мислех, че не можеш да разговаряш с никого другиго, освен с мен!
— Да, разговорите са невъзможни — съгласява се тя. — Обаче забелязах, че когато издам наистина разтърсващ писък право в ухото на някого, повечето хора долавят нещо. Макар и смътно, разбира се. Но между нас казано, не е никак лесна работа.
— А правила ли си го и преди? Говорила ли си с някой друг човек?
Знам, че звуча нелепо, но не мога да не изпитам поне капчица ревност заради факта, че тя може да се свързва и с други хора. Все пак Сейди си е мой призрак! Лично мой!