— Не, не ме разбра правилно! — прекъсва ме притеснено Кейт. — Казах го в хубавия смисъл на думата!
Толкова съм слисана, че направо не знам какво да кажа. Досега никой и никога не ми е казвал, че съм по-добра от Натали. В какъвто и да било смисъл на думата.
— Ще изляза в почивка за кафе, за да го отпразнуваме! — възкликва възторжено асистентката ми. — Ти искаш ли нещо?
— Няма нужда — усмихвам й се аз. — Не си длъжна да го правиш!
— Всъщност… — свежда сконфузено очи Кейт, — чувствам се леко гладна. Още не съм излизала на обяд и…
— Божичко! — възкликвам ужасена. — Ама върви, разбира се! Обядвай! Няма да умираш от глад, я!
Кейт скача на крака, удря си главата в едно отворено чекмедже, но нали подобни инциденти в нашия офис са си нещо нормално, изобщо не обръща внимание и грабва чантата си от близката полица. В мига, в който затваря вратата зад гърба си, Сейди вече е кацнала на бюрото ми.
— Е? — гледа ме в очакване тя.
— Какво?
— Ще му се обадиш ли?
— На кого?
— На него! — Привежда се над компютъра ми и ме поглежда многозначително. — На него!
— Имаш предвид Ед Някой си ли? Искаш аз да му звъня по телефона?! — Поглеждам я съжалително. — Ти имаш ли изобщо някаква представа как стават тези неща? Ако той иска да ми позвъни, ще ми позвъни. — Което няма да стане и след милион години, допълвам мислено.
Изтривам няколко имейла и написвам отговор на друг, след което отново вдигам очи. Сейди е кацнала на един от канцеларските шкафове и не откъсва очи от телефона. Когато ме забелязва, че я гледам, подскача, след което побързва да отклони поглед на другата страна.
— Кой сега е обсебен от мисълта за един мъж, а?! — не мога да се сдържа да не я подразня аз.
— Аз не съм обсебена — изрича с надменен тон тя.
— Да не мислиш, че като гледаш непрекъснато телефона, той ще позвъни, а?
Сейди ме изпепелява с поглед, обръща се и започва да разглежда шнура на щорите, сякаш се опитва да анализира всяка нишка в него. После се понася към отсрещния прозорец. А после пак се вторачва в телефона.
Мога да мина и без поболял се от любов призрак в офиса си, когато се опитвам да работя.
— Защо не излезеш да поразгледаш града? — предлагам й. — Би могла да отскочиш до сградата „Гъркин“ или до „Хародс“…
— Ходила съм в „Хародс“ — сбърчва неодобрително нос тя. — Днес изглежда много по-различно отпреди. Много особено.
Тъкмо се каня да й предложа да си направи дълга разходка из Хайд парк, когато мобилният ми започва да звъни.
Сейди светкавично се озовава до мен и с блеснали от нетърпение очи проследява погледа ми, който се свежда към дисплея.
— Той ли е? Той ли е?
— Непознат номер — свивам рамене. — Би могъл да бъде всеки.
— Той е! — възкликва щастливо тя. — Кажи му, че искаме да отидем в „Савой“ на коктейли!
— Ти луда ли си? За нищо на света няма да кажа подобно нещо!
— Това си е моята среща и искам да е в хотел „Савой“! — инатливо отсича пралеля ми.
— Затваряй си устата, иначе няма да вдигна!
Разменяме си гневни погледи, когато телефонът отново започва да звъни. После Сейди отстъпва неохотно с начупена физиономия.
— Ало? — казвам аз.
— С Лара ли говоря? — пита някаква жена, която не познавам.
— Не е той! — просъсквам аз на Сейди. Махвам й с ръка да се разкара, след което се връщам на телефона. — Да, Лара е. Кой се обажда?
— Казвам се Нина Мартин. Оставили сте съобщение за една огърлица. Купена на разпродажбата в старческия дом?
— О, да! — заставам нащрек аз. — Купили ли сте такава?
— Да, купих две. С черни перли и една червена. В добро състояние са. Мога да ви ги продам и двете, ако желаете. И без това възнамерявах да ги пусна по ибей…
— Не, благодаря — промърморвам аз. — Не са това, което търся. Все пак благодаря.
Изваждам списъка и задрасквам името на Нина Мартин под критичното око на пралеля си Сейди.
— Защо все още не си се обадила на всички от списъка? — пита обвинително тя.
— Тази вечер ще звънна на още няколко от хората. Обаче сега трябва да работя. — Когато виждам изражението й, допълвам: — Извинявай, но не мога да не работя!