От гърдите на Сейди се изтръгва дълбока въздишка, а после тя простенва:
— Цялото това чакане е адски непоносимо!
Мята се отново на бюрото ми и пак се вторачва в телефона. След секунда се изнася със свистене към прозореца, а после пак се връща на бюрото ми.
Няма начин да успея да свърша каквато и да било работа, докато тя ми свисти и въздиша на главата! Ще се наложи да бъда брутално искрена.
— Виж какво, Сейди — казвам, изчаквайки я да се обърне. — Става въпрос за Ед. Би трябвало да знаеш истината — той няма да се обади!
— Какво искаш да кажеш с това, че няма да се обади?! — срязва ме тя. — Разбира се, че ще се обади!
— Няма! — поклащам глава аз. — Няма начин той да тръгне да се обажда на някаква откачалка, която се е намърдала незаконно на брифинга му! Сто процента вече е изхвърлил визитката ми и е забравил за цялата тази история! Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но така стоят нещата в наши дни!
Сейди ме съзерцава с такъв неописуем укор в очите, сякаш аз целенасочено съм организирала нещата така, че да попаря всичките й надежди.
— Вината не е моя! — побързвам да се оправдая пред нея. — Опитах се да ти го кажа колкото е възможно по-безболезнено, но очевидно не успях.
— Той ще се обади! — изрича бавно и решително тя. — И ние ще излезем на среща с него!
— Хубаво. Щом казваш.
Обръщам се към компютъра си и започвам да пиша нещо. Когато отново вдигам очи, нея я няма и аз не мога да сдържа въздишката си на облекчение. Най-сетне малко свободно пространство! Най-сетне малко тишина!
Тъкмо съм на втория абзац на имейла си до Джийн, с който потвърждавам уговорката за кучето Флаш, когато телефонът ми иззвънява. Вдигам разсеяно слушалката и я подпирам под брадичката си.
— Здравейте! Тук е Лара — изричам автоматично.
— Здравейте! — До ушите ми достига нечий неловко звучащ мъжки глас. — Обажда се Ед Харисън.
Ръката ми се смръзва над клавиатурата. Ед Харисън ли?
— Ооо! Здравейте! — Оглеждам се нетърпеливо за Сейди, обаче нея още я няма.
— Ами, като че ли наистина ще излезем на среща — изрича сковано Ед.
— Ами… като че ли да.
Звучим като хора, които са спечелили куверти за ресторант от някоя лотария и сега нямат представа как да се измъкнат от ангажимента.
— На площад „Сейнт Кристофър“ има един бар — казва Ед. — Нарича се „Гарванът“. Какво ще кажете да пийнем по едно питие там?
Сякаш чета мислите му. Предлага да се видим на по едно питие, защото това е най-бързият начин да ме разкара. Защото всъщност никак не му се иска да ме кани на среща. Тогава защо се обажда? Толкова ли е старомоден и учтив, че не може да ме разкара, въпреки че изобщо не ме познава и като нищо бих могла да се окажа сериен убиец?
— Прекрасна идея! — изричам жизнерадостно.
— Събота вечер, в седем и половина?
— Чудесно! До тогава!
Когато затварям телефона, отново ме обзема онова сюрреалистично чувство, което ме преследва вече цял ден. Божичко, аз май наистина ще изляза на среща с господин Американски Сърдитко! А Сейди изобщо не знае последния развой на събитията!
— Сейдиии! — оглеждам се аз. — Сейди! Чуваш ли ме? Няма да повярваш! Той се обади!
— Да, знам — чувам зад себе си гласа на своята пралеля.
Обръщам се и я виждам кацнала на любимото си място — на перваза на прозореца. Поклаща невъзмутимо крака.
— Пропусна най-важното! — провиквам се възбудено. — Твоят човек се обади! Отиваме в… — Не довършвам, внезапно осенена от истината. — Боже мой! Това е твое дело, нали? Отишла си при него и пак си се разкрещяла в ушите му!
— Разбира се! — изрича гордо тя и се изпъчва. — Нямаш представа колко потискащо беше да си седя и да го чакам да се обади, затова реших да отскоча, за да го подтикна мъничко. — Сбърчва неодобрително вежди и допълва: — Между другото ти се оказа права. Той действително беше изхвърлил визитката ти. Намираше се в кошчето му, смачкана на топка. Наистина не е възнамерявал да ти се обажда!
Пралеля ми изглежда толкова възмутена, че едва успявам да сдържа смеха си.
— Е, добре дошла в отношенията през двайсет и първи век! Между другото, как успя да го накараш да размисли?
— Беше невероятно трудно! — започва да разказва Сейди, все още дълбоко обидена от изгората си. — В началото просто му казах да ти се обади, обаче той въобще не ми обърна внимание. Непрекъснато ми обръщаше гръб и продължаваше да си пише. Затова накрая се наложи да се приближа максимално до него и да му кажа, че ако веднага не ти се обади и не си уговори среща с теб, ще бъде прокълнат с болестта на бога Ахав!