И да, наясно съм, че никак не е хубаво да шпионираш хората! Знам, че постъпката ми е много грозна в морално отношение. Впрочем двете със Сейди имахме сериозна караница по този въпрос. Първо, тя ми заяви, че изобщо не трябва да ходя там. После, когато стана ясно, че ще изгуби този рунд, каза, че ако толкова нямам търпение да разбера за какво ще говори Джош, просто трябва да седна близо до тяхната маса и да ги подслушам. Обаче каква е разликата? Когато подслушваш, подслушваш, независимо дали си на две или на двайсет крачки от хората, които подслушваш!
Проблемът е в това, че когато става въпрос за любов, там важат други морални закони. В любовта и войната всичко е позволено. Защото е за благото на всички. Като онези хора в Блечли, които са се занимавали с разшифроването на кодовете на германците по време на Втората световна война. Като се замисли човек, тяхната работа също е била нахлуване в личното пространство на други, нали?! Обаче на тях не им е пукало! И защо да им пука?!
Представям си ни двамата с Джош щастливо женени един за друг, седнали около масата за неделния обяд и как аз казвам на децата ни: „Знаете ли, че ако не бях сложила бръмбар под масата на баща ви, никой от вас нямаше да бъде роден?!“.
— Мисля, че той пристига! — обявява тържествено Сейди точно зад мен.
Накрая успях да я убедя да ми асистира, макар че единственото, което е свършила досега, е да обикаля из ресторанта и да ръси обиди по повод тоалетите на хората.
Рискувам да надникна към входната врата. И изведнъж ми призлява. О, боже! О, господи! Да, Сейди не се е излъгала! Той е! И тя. Заедно са. От къде на къде обаче са заедно?!
Добре де, не се паникьосвай! Не си ги представяй как се събуждат заедно в леглото, сънени и задоволени от страстния секс през нощта! Съществуват стотици други напълно разумни обяснения за едновременната им поява! Може би са се срещнали пред входа на метрото или нещо подобно. Отпивам голяма глътка вино, а после отново вдигам очи. Обаче не знам кого да огледам първи — Джош или нея.
Нея!
Блондинка е. Доста кльощава, с оранжеви бързоходки и едно от онези снежнобели безръкавни сака, които носят жените от рекламите за нискомаслено кисело мляко или паста за зъби. От онези сака, които можеш да облечеш само ако си много добра в гладенето — което просто идва, за да покаже колко досадно педантична е тя. Ръцете й са леко загорели, а в косата й прозират кичури, сякаш е ходила на море.
Когато плъзвам поглед към Джош, усещам как стомахът ми се свива на топка. Той си е просто… Джош. Същата руса непокорна коса, същата глупашка, крива усмивка, с която се обръща към управителя, същите избелели дънки, същите платнени маратонки (някакво готино японско име, което така и не успях да запомня), същата риза…
Чакай малко! Вторачвам се невярващо в него. Та това е ризата, която му подарих за рождения му ден!
Как може да постъпва така с мен?! Този човек няма ли сърце?! Да облече моята риза на нашето място! И се усмихва на това момиче така, сякаш на света не съществува никоя друга, освен нея! А сега даже хваща ръката й и казва нещо смешно, което не мога да чуя, но което я кара да отметне назад глава и да се озъби със снежнобялата си рекламна усмивка.
— Изглеждат много добре заедно — отбелязва весело в ухото ми Сейди.
— Нищо подобно! — промърморвам аз. — Млъквай!
Управителят на ресторанта ги води към масата до прозореца. Аз свеждам глава, бръквам в джоба си и включвам дистанционното на микрофона. Звукът е доста слаб и леко жужащ, но все пак чувам съвсем ясно гласовете им.
— Изобщо не обръщах внимание. Оказва се обаче, че накрая проклетата джипиес система ме е откарала пред съвсем друга „Света Богородица“! — Ухилва й се чаровно и тя се изкисква.
Идва ми буквално да скоча от масата и да му зашлевя един шамар — толкова съм бясна. Ама това си е нашата смешка! Това се случи на нас! Бяхме в Париж и се озовахме пред неправилната „Света Богородица“ и накрая така и не видяхме истинската катедрала Нотр Дам. Да не би вече да е забравил, че това го е преживял с мен? Да не би да е предприел систематично изтриване на моя образ от живота си?
— Изглежда много щастлив, не мислиш ли? — отбелязва спокойно Сейди.
— Не, не е щастлив! — поглеждам я кръвнишки аз. — Намира се в пълно отрицание!