— Готово! — Сейди се материализира пред мен и отново се вмъква в стола отсреща. — Това определено беше интересно! Сега вече си наясно какво точно се е объркало. Що се отнася до пеенето, склонна съм да се съглася с него — допълва. — Пееш ужасно фалшиво!
Абе тази жена няма ли поне капка съчувствие в призрачната си душа?!
— Много благодаря! — отвръщам тихо, но студено и се вторачвам отчаяно в супата си. — Но знаеш ли кое е най-лошото? Че той никога не ми е казвал тези неща! Нито едно от тях! Ако знаех, можех да се поправя! И щях да се поправя! — Ръката ми автоматично започва да троши филийката хляб върху покривката. — Ако ми беше дал шанс…
— Е, вече можем ли да тръгваме? — подхвърля отегчено пралеля ми.
— В никакъв случай! Още не сме свършили! — стрелкам я с поглед аз. — А сега върви и го попитай какво е харесвал в мен!
— Какво е харесвал в теб ли? — Сейди ми хвърля поглед, изпълнен с дълбоки съмнения. — Сигурна ли си, че въобще е имало нещо, което да е харесвал в теб?
— Разбира се! — просъсквам вбесено аз. — Няма как да е нямало! Върви!
Сейди отваря уста, канеща се да каже нещо, но после променя решението си, свива рамене и се плъзва през ресторанта. Натъпквам отново слушалката в ухото си и хвърлям крадешком поглед на Джош. Той си пийва вино и играе с една от маслините в чинията си, докато слуша Мари.
— … три години са много време — долавям гласа й на фона на всеобщото жужене и потракване на прибори. — Няма спор, че беше много трудно да сложим край, обаче нито за момент не съжалих и не погледнах назад. Та във връзка с това искам да кажа, че… понякога се налага действително да скъсаш с някого, но това не ти пречи да продължиш напред! — Изгълтва виното си. — Разбираш какво искам да кажа, нали?
Джош кима на автопилот, но отдалече се вижда, че изобщо не я чува. Пак се е сдобил с онова отнесено изражение и се опитва да се откъсне от Сейди, която пищи в ухото му: „А какво ти харесваше в Лара? Кажи го! Кажи го!“.
— Харесваше ми неизчерпаемата й енергия — изстрелва несъзнателно той. — И това, че по нея винаги имаше по някакъв чудат елемент. Например някоя интересна огърлица… или молив, втъкнат в косата й, или нещо подобно… И това, че никога не пропускаше да оцени онова, което правех за нея. Нали знаеш — има жени, които, колкото и да правиш за тях, винаги го приемат така, сякаш им се полага по право, и не ти благодарят. Обаче тя… беше много сладка в това отношение! Изключително освежаваща на фона на предишните ми приятелки!
— Да не би отново да става въпрос за бившата ти приятелка? — В гласа на Мари се долавя някакъв режещ елемент, който дори аз мога да усетя и който ме кара да примигна сконфузено. Виждам, че Джош също си дава сметка за това.
— Мамка му! Мари, много извинявай! Направо не знам какво ми става днес! И защо изобщо мисля в момента за нея! — Потрива чело, а в очите му е изписан такъв страх, че ми става жал за него.
— Ако питаш мен, смятам, че все още си обсебен от нея! — изрича ледено Мари.
— Какво?! — поглежда я стреснато Джош и избухва в смях. — Изобщо не съм обсебен! Всъщност вече дори не мисля за нея!
— Тогава защо държиш да ми разкажеш колко страхотна е била? — просъсква Мари и аз втрещена наблюдавам как тя хвърля салфетката си на масата, избутва стола си и се изправя. — Когато прецениш, че си я превъзмогнал, обади ми се!
— Но аз съм я превъзмогнал! — възкликва ядосано Джош. — Исусе! Ама това е пълен абсурд! До днес изобщо не се бях сещал за нея! — И той избутва стола си и се опитва да привлече вниманието на Мари. — Чуй ме, Мари! Да, с Лара имахме връзка. Беше хубаво, но не беше нищо особено. А после свърши. Край! Ясен ли съм?
Мари поклаща тъжно глава и казва:
— И затова непрекъснато говориш за нея, така ли?
— Не е вярно! — изкрещява безпомощно Джош, но толкова силно, че половината ресторант се обръща към него. — Обикновено не го правя! Не съм мислил или говорил за нея от седмици! Вече не помня откога! И нямам представа какво, по дяволите, ми става днес!
— Очевидно имаш нужда от още малко време, за да си изясниш нещата — изрича Мари, но този път по-скоро съчувствено, отколкото злобно. — До скоро, Джош!
И тя започва да се провира бързо между масите и напуска ресторанта, а Джош се отпуска безпомощно на масата. Когато е объркан, изглежда още по-страхотно, отколкото когато е щастлив. Със сетни усилия на волята успявам да сподавя желанието си да хукна при него, да го прегърна и да му кажа, че и без това никога не е имал желание да излиза с такава перфектна жена, сякаш извадена от реклама на паста за зъби.