— В интерес на истината, доста тормозех родителите си. Обаче те бяха буквално задушаващи! Типични викторианци! Къщата ни беше като музей! — Потръпва от очевиден ужас. — Баща ми не одобряваше нито снимките, нито чарлстона, нито коктейлите… Всъщност нищо не одобряваше! Смяташе, че момичетата трябва да прекарват времето си в подреждане на цветя и ръкоделие. Примерно като моята сестра Вирджиния.
— Искаш да кажеш… баба? — Неочаквано осъзнавам, че разказът й ми става много интересен и с нетърпение очаквам да чуя повече за миналото на семейството. Спомням си баба единствено като белокоса старица, които обича да чопли нещо в градината. Изобщо не мога да си я представя като момиче. — Каква беше тя?
— Непоносимо добродетелна! — отговаря пралеля ми и сбърчва отвратено лице. — Точно тя носеше корсети! Дори и когато целият свят се отказа от тях, Вирджиния не прекрачваше прага на стаята си без корсет, вдигаше си дългата коса на стегнато кокче и всяка седмица ходеше в църквата, за да подрежда цветята! Беше най-скучното момиче в Арчбъри! И нищо чудно, че се омъжи за най-скучния мъж в Арчбъри! Родителите ни бяха на седмото небе!
— Какво е това Арчбъри?
— Където живеехме. Село в графство Хартфордшир.
Това ми напомня нещо. Арчбъри… сигурна съм, че съм чувала за…
— Хей, почакай! — провиквам се внезапно. — Къщата в Арчбъри! Онази, която е изгоряла през 1960-те! Това ли е вашата къща?
Всичко започва да се връща в главата ми. Преди много години татко ми разказваше за старата фамилна къща в Арчбъри и дори ми показа черно-бяла снимка на нея от деветнайсети век. Казваше, че като малки, двамата с чичо Бил прекарвали по цяло лято там, а после, когато баба им и дядо им починали, дори се преместили да живеят там. Било много красиво — с дълги, широки коридори, огромни килери и величествено стълбище. Но след пожара земята била продадена и на нейно място били построени множество малки къщички.
— Точно тя. Да, спомням си, че по това време Вирджиния живееше там със семейството си. Впрочем именно тя причини пожара. Забравила някаква свещ. — Сейди внезапно млъква, а след няколко секунди добавя не без доза сарказъм: — В крайна сметка се оказа, че не била толкова перфектна!
— Веднъж минахме през селото — опитвам се да я успокоя аз. — Видяхме новите къщи. Не са чак толкова лоши.
Ала Сейди очевидно изобщо не ме чува. С отнесен поглед изрича:
— Изгубих всичко. Всички мои неща, които държах там, докато пътувах по чужбина. Всичко изгоря в този пожар!
— Ужасно… — промърморвам сконфузено.
— Какво значение има? — провиква се неочаквано тя, дошла на себе си. — На кого му пука?! — Завърта се по посока на гардероба ми и властно изрича: — Извади всичките си дрехи! Искам да ги видя!
— Както кажеш — свивам рамене, грабвам едновременно няколко закачалки и ги стоварвам на леглото. — Разкажи ми за съпруга ти! Какъв беше той?
Сейди се замисля за момент, а после отговаря:
— На сватбата ни беше облечен с аленочервена жилетка. Освен това не си спомням почти нищо за него.
— Само това ли помниш? Една жилетка?!
— А, да! Имаше и мустаци — допълва тя.
— Не те разбирам — отбелязвам, докато продължавам да хвърлям дрехи на леглото си. — Как си могла да се омъжиш за човек, когото не обичаш?
— Защото това беше единственият начин да избягам от дома! — изтъква Сейди така, сякаш това се подразбира от само себе си. — Непрекъснато се карах с родителите си. Баща ми беше спрял издръжката ми, викарият се отбиваше у дома всеки ден, всяка вечер бях заключвана в стаята си…
— Че какво толкова си направила? — възкликвам, изгаряща от любопитство. — Да не би пак да са те арестували?
— Това… няма значение — отговаря след кратка пауза Сейди. Обръща ми гръб и се втренчва в прозореца. — Важното е, че просто трябваше да се махна оттам. И бракът ми се стори най-лесният начин. Междувременно родителите ми вече ми бяха намерили подходяща партия. Ако щеш ми вярвай, но в онези години мъжете не се редяха на опашка, за да ти искат ръката!
— О, знам! И днес е така! — кимвам съчувствено. — Всеизвестен факт е, че в Лондон не може да бъде намерен нито един свестен, необвързан мъж! Нито един!
Когато вдигам очи, забелязвам, че пралеля ми ме съзерцава с видимо озадачение. После бавно изрича:
— Нашите ги изгубихме в Голямата война.
— О, наистина! — преглъщам сконфузено. — Голямата война.
Има предвид Първата световна война. Изобщо не се сетих за това!