— А онези, които все пак оцеляха, вече не бяха същите. Бяха ранени. Разбити и душевно, и физически. Или изпълнени с чувство за вина, че са оцелели… — През лицето й преминава сянка. — По-големият ми брат също беше убит. Казваше се Едуин. Беше само на деветнайсет. Родителите ми така и не успяха да го преживеят.
Втрещявам се. Значи съм имала и правуйчо Едуин, който е бил убит по време на Първата световна война? Защо никой не ми е разказвал тези неща?!
— Какъв беше той? — изричам тихо. — Имам предвид… Едуин?
— Беше… много забавен. — Устните й се изкривяват, като че ли се кани да се усмихне, но не може да си го позволи. — Караше ме да се смея. Правеше родителите ми по-поносими. Правеше всичко в живота ни по-поносимо.
В стаята настъпва гробна тишина. Нарушава я единствено едва доловимият звук от телевизора в апартамента над нас. Лицето на Сейди замръзва. В момента е далеч от мен, далеч в спомените си. Изглежда така, сякаш е в транс.
Накрая решавам да наруша мълчанието и питам предпазливо:
— Но дори и да е нямало много подходящи мъже на разположение, налагаше ли се да се омъжваш? Имам предвид за някой напълно непознат за теб, само и само да си омъжена? Защо не почака истинския? Ами любовта? Къде отиде тя?
— Ами любовта? — имитира ме саркастично тя, набързо излязла от мечтателното си състояние. После отсича безапелационно: — Стига си ми бръщолевила за тази любов! — Оглежда нахвърляните по леглото ми дрехи и разпорежда: — Подреди ги така, че да мога да ги разгледам всичките! Аз ще избера тоалета ти за тази вечер! И в никакъв случай няма да бъде отвратителна пола, дълга до земята!
Няма съмнение, че разсъждава от собствения си опит на младини.
— Окей! — кимвам и разстилам дрехите си на леглото. — Избирай!
— Отговарям също така и за прическата и грима ти! — добавя тя с глас, който не търпи възражение. — Въобще отговарям за всичко тази вечер!
— Добре — отвръщам търпеливо.
Запътвам се обратно към банята, но съзнанието ми все още не може да се освободи от онова, което ми разказа моята пралеля. Никога досега не съм си падала по родословни дървета и семейна история. Но си давам сметка, че това било доста интересна работа. Може да взема да накарам татко да изкопае някоя и друга снимка на старата фамилна къща. Сигурна съм, че ще бъде много щастлив да ми помогне.
Затварям вратата на банята и плъзвам поглед по бурканчетата и тубичките, опасващи целия ръб на мивката. Хммм. Като че ли Джош има право. Може пък да нямам нужда едновременно от ексфолиант с кайсиеви ядки, ексфолиант с житни кълнове и ексфолиант с морска сол. Така де, колко може да си изтърка човек кожата?!
Половин час по-късно всичко е организирано в стройни редици, а на пода се мъдри торбичка с полупразни бурканчета и тубички за изхвърляне. Ето че моят план за действие вече влезе в действие! Ако сега Джош зърне банята ми, несъмнено ще бъде много впечатлен! Идва ми едва ли не да направя снимка на мивката си и да му я изпратя. Изпълнена със задоволство от добре свършената работа, аз надниквам в спалнята си, но никъде не зървам Сейди.
— Сейди? — провиквам се.
Никакъв отговор. Надявам се, че е добре. Очевидно не й беше никак лесно да се върне към спомените за брат си. Може пък да има нужда от малко усамотение.
Оставям торбичката с бурканчетата за изхвърляне до външната врата, за да не забравя да я изнеса на боклука. Следващата задача в списъка ми включва намирането на онази фотографска книга, за която той говореше в ресторанта. Все трябва да е някъде тук. Може би под дивана…
— Открих го! — гръмва неочаквано в главата ми възбуденият глас на Сейди и аз едва не удрям главата си в масичката до дивана.
— Не прави повече така! — скастрям я аз, изправям се и посягам към чашата чай на масичката. — Извинявай! Просто исках да кажа… Добре ли си? Искаш ли да поговорим? Знам, че нещата не са били много лесни за теб, но…
— Да, нещата не бяха никак лесни! — срязва ме безцеремонно тя. — Гардеробът ти е изключително беден на свестни тоалети!
— Не говорех за дрехите! Имах предвид чувствата! — натъртвам и я поглеждам многозначително. — Преживяла си много. Не може да не ти се е отразило…
Обаче Сейди като че ли изобщо не ме чува. Или просто се преструва, че не ме чува.
— Намерих ти тоалет! — обявява тържествено. — Ела да го видиш! Бързо!
Щом не иска да говори за болката си, да не говори. Не мога да я карам насила, я!