— Това е моето начало — изфъфлям раболепнически. — Благодаря!
Чичо Бил кимва, очевидно напълно доволен от себе си, и после отново се връща към телефонния си разговор:
— Паоло, извинявай, че те накарах да чакаш!
Цялата пламнала от унижение, аз се оттеглям от полесражението. Дотук с грабването на възможностите. Дотук с осъществяването на нови контакти. Просто искам да оцелея по време на това глупаво погребение и да си се прибера у дома.
Заобикалям сградата и се вмъквам през предния вход на погребалния център. Озовавам се във фоайе с тапицирани столове, плакати на гълъби и натежал въздух. Наоколо не се вижда жива душа — дори и на рецепцията.
Внезапно иззад някаква дървена врата долавям звук на песен. Мамка му! Започнало е! И аз пак съм закъсняла! Бутвам вратата и — точно така, всички пейки пред мен са пълни с народ. Всъщност залата е толкова претъпкана, че правостоящите отзад трябва да се разместят, за да мога да мина. Намирам си място, като се старая да остана незабележима.
Докато се оглеждам в опит да зърна мама и татко, не мога да не се впечатля от броя на присъстващите. И от цветята. Покрай двете стени на залата са подредени изящни букети от бели и кремави цветя. Някаква жена отпред пее църковна песен, но пред мен има толкова много хора, че не мога да я видя. Близо до мен двама души подсмърчат, а едно момиче си реве напълно безсрамно. Всичките тези хора са дошли само заради моята пралеля, а аз дори не я познавах!
„Не се сетих да й изпратя дори цветя!“ — давам си внезапно сметка и ми идва да потъна в земята от срам. Не трябваше ли поне да напиша някаква картичка? Господи, надявам се, че мама и татко са се погрижили за всичко!
Музиката е толкова прекрасна, а атмосферата — толкова емоционална, че изведнъж усещам, че не мога повече и в очите ми започват да парят сълзи. Точно до мен седи възрастна дама с черна кадифена шапчица, която ме забелязва и цъква съчувствено с език.
— Нямаш ли си кърпичка, скъпа? — прошепва тя.
— Не — признавам през хълцане аз и тя автоматично щраква машинката на старомодната си кожена чанта и я отваря. Отвътре се разнася аромат на камфор и аз зървам няколко чифта очила, кутийка ментови бонбони, пакетче фуркети, кутийка с надпис „Конец за зъби“ и половин пакетче диетични бисквити.
— Да знаеш, че когато ходиш на погребение, винаги трябва да си носиш кърпички! — изрича тя и ми подава пакетче носни кърпички.
— Благодаря! — смотолевям и си вземам една. — Много мило от ваша страна. Между другото, аз съм праплеменницата.
Старата дама кимва съчувствено.
— Сигурно ти е много тежко. Как се справя семейството?
— Ами, добре… — Сгъвам кърпичката, чудейки се какво да отговоря. Знам, че не мога да кажа: „Не че са много притеснени. Например чичо Бил още говори по телефона отвън“. Затова изтърсвам: — Просто в подобни моменти трябва да се подкрепяме.
— Именно! — кимва доволно старата дама, сякаш съм изрекла нещо особено мъдро, а не просто съм перифразирала една от картичките на Холмарк с текст „Всички трябва да се подкрепяме“. Стисва ръката ми и изрича заговорнически: — Ако имаш нужда да поговориш с някого, скъпа, винаги съм насреща! За мен е чест да се запозная с някой от роднините на Бърт!
— Благодаря… — започвам автоматично, но после се усещам.
Бърт ли?
Сигурна съм, че пралеля ми не се е казвала „Бърт“. Всъщност напълно съм сигурна в това. Казвала се е Сейди.
— Знаеш ли, че приличаш доста на него? — продължава старицата, разглеждайки лицето ми.
По дяволите! Попаднала съм на грешното погребение!
— Нещо в челото може би… И неговият нос — това е сигурно! Някой казвал ли ти го е, скъпа?
— Хммм случвало се е… — изричам неопределено. — Всъщност аз трябва да… Благодаря за кърпичката — изправям се и бързо се отправям към вратата на залата.
— Това е праплеменницата на Бърт! — чувам зад гърба си гласа на старата дама. — Много се разстрои милата!
Аз буквално се хвърлям върху светлата дървена врата и отново се озовавам във фоайето, където едва не се приземявам върху мама и татко. Те стоят до някаква жена в тъмен костюм, побеляла коса и снопче брошури в ръка.
— Лара! Къде беше? — провиква се изумено мама и поглежда към вратата, откъдето се появих. — Какво правеше там?
— Да не би да сте били на погребението на господин Кокс?! — облещва се жената с тъмния костюм.
— Изгубих се! — побързвам да се защитя. — Не знаех къде трябва да отида! Би трябвало да слагате някакви указания по вратите!