— Дай да те видя! — застава властно пред мен Сейди на тротоара и ме оглежда. Лично тя е облечена в златиста рокля, а ръкавиците й стигат чак до лактите. — Трябва да освежиш червилото си!
Знам си, че няма никакъв смисъл дори да намеквам за едно дискретно мацване с гланц за устни. С дълбока въздишка бръквам в чантата си и вадя оттам бурканчето ярко червило, след което добавям още цвят към и без това достатъчно ярко начервените ми, допълнително удебелени и без това пълни устни.
Покрай мен минават две момичета. Едното сръгва другото, а после и двете ме зяпват. Очевидно си мислят, че съм тръгнала на карнавал и се надявам да грабна титлата „Най-автентичен костюм“.
— Изглеждаш божествено! — възкликва Сейди със светнали очи. — Трябва ти само едно цигаре! — Оглежда улицата. — Има ли тук магазин за тютюн? Боже, как не се сетихме да вземем табакера! Видях една толкова сладка…
— Аз не пуша! — срязвам я аз. — Освен това пушенето на публични места вече е забранено. Със закон!
— Ама че абсурден закон! — възмущава се пралеля ми. — И как тогава си организирате цигарени партита?
— Не си организираме цигарени партита! Пушенето причинява рак! Вреди на здравето! Убива!
— Да бе, аз затова живях до сто и пет години, нали?! — махва презрително с ръка тя, а после ме подканва: — Добре де. Хайде!
Тръгвам след нея към вратата, над която се вижда знак „Гарванът“. Едва пристъпвам в старомодните си обувки. Когато стигам до входа, осъзнавам, че тя е изчезнала. Къде се дяна пък сега?
— Сейди? — Обръщам се и оглеждам улицата. Ако ме е зарязала, за да се чувствам като в небрано лозе, направо ще я убия!
— Той вече е тук! — Чувам внезапно гласа й и тя се появява още по-превъзбудена и отпреди. — Направо е неустоим!
Въздъхвам отчаяно. Имах някакви слаби надежди, че Ед Харисън ще ми върже тенекия.
— Как изглеждам? — пита Сейди и приглажда косата си.
Сърцето ми се изпълва с огромна тъга за нея. Надали е много забавно да отиваш на среща, без изгората ти да може да те види.
— Изглеждаш страхотно! — побързвам да я успокоя. — Ако можеше да те види, щеше да реши, че си жестока!
— Как така съм жестока?! Че аз не проявявам жестокост към никого! — възмущава се тя.
— „Жестока“ означава „красива“, „сексапилна“. Така казваме днес.
— О, в такъв случай добре — кимва тя и погледът й се плъзва към вратата, след което се връща отново върху мен. — Само не забравяй, че това е моята среща!
— Да, знам, че това е твоята среща — отговарям търпеливо. — Достатъчно ми наду ушите по този въпрос.
— Искам да кажа… бъди мен! — изрича и ме поглежда умоляващо. — Казвай онова, което аз ти кажа да казваш! Прави онова, което аз ти кажа да правиш! Така ще имам усещането, че аз съм тази, която говори с него. Разбираш ли ме?
— Не се тревожи! Веднага схванах. Ти ми подаваш репликите, а аз ги изговарям. Обещавам!
— Тогава влизай! — махва по посока на вратата тя.
Бутвам тежката врата от матирано стъкло и се озовавам в шикозно фоайе с велурена тапицерия по стените и приглушено осветление. Пред себе си забелязвам друга двойна врата, зад която се вижда самият бар. Докато минавам през нея, улавям отражението си в попадащото в сумрака огледало и сърцето ми се свива от ужас.
Не знам защо, обаче тук се чувствам още по-нелепо, отколкото се чувствах в апартамента си. Огърлиците ми подрънкват на всяка крачка. Перото, втъкнато в лентата през главата ми, подскача. Изглеждам като типично момиче от двайсетте. И се озовавам в бар в минималистичен стил, пълен с готини хора, всички до един облечени в дискретни цветове и скъпи костюми.
Докато пристъпвам неловко напред, като се опитвам да запазя самообладание, внезапно забелязвам Ед. Той седи на един стол на десетина метра от мен, облечен в традиционен костюм, и пие съвсем традиционен джин фис. Вдига очи, поглежда към мен и ги свежда. После изведнъж пак ги вдига стреснато.
— Виждаш ли?! — изрича триумфално Сейди. — Направо не може да отлепи очи от теб!
Не може и още как! Горкият човек се е ококорил и е зяпнал, а лицето му постепенно придобива странен, бледозеленикав нюанс.
Бавно, много бавно, сякаш се опитва да крачи през лепкава кал, той се изправя на крака и се приближава към мен. Забелязвам как барманите се побутват един друг, а от масата, покрай която минавам, се долавя сподавен смях.
— Усмихни му се! — разпорежда се авторитетно Сейди в ухото ми. — Тръгни към него, клатейки задничето си, после изпърхай с клепки и кажи: „Здравей, татенце!“.