— Откога си тук?
— От пет месеца.
— Харесва ли ти Лондон?
— Не съм имал възможност да го опозная достатъчно.
— Но трябва! — не успявам да прикрия аз вродения си ентусиазъм. — Трябва да видиш Лондонската кула, Ковънт Гардън, да се повозиш с лодка до Гринуич…
— Може би — промърморва той, усмихва ми се сковано и отпива от питието си. — Но съм твърде зает на работа.
Това е най-непохватното извинение, което бях чувала досега. Как е възможно да се преместиш да живееш в нов град и да не си направиш труда да го опознаеш?! Знаех си, че този тип няма да ми хареса! Знаех си! Поглеждам встрани и забелязвам Сейди до себе си. Кръстосала е ръце пред гърди и се цупи.
— Този барман е голям инат! — жалва ми се пралеля ми. — Върви и му кажи да смени музиката! Веднага!
Тя с всичкия ли си е? Сразявам я дискретно с поглед, обръщам се към Ед и учтиво му се усмихвам.
— Е, Лара, а ти какво работиш? — Става ясно, че е решил и той да даде някакъв принос в този разговор.
— Издирвам квалифициран управленски персонал.
Ед автоматично застава нащрек.
— Да не би да си от „Стърджис Къртис“?
— Не! Притежавам собствена компания. Бюро за набиране на управленски персонал „Л и Н“.
— Много хубаво. Защото нямаше да ми бъде никак приятно да те обидя с нещо.
— А какво им е толкова лошото на „Стърджис Къртис“? — не успявам да устоя на любопитството си аз. — Чувам подобна реакция за втори път, та…
— Те са истински демони от ада! — По лицето му се изписва такъв неподправен ужас, че ми идва да се разкискам. — Преследват ме всеки божи ден! Искате ли тази работа? Интересувате ли се от онази работа? Използват различни номера, за да прескочат секретарката ми! Но пък… — Потръпва и тръсва глава. — Иначе са много добри в работата си. Дори ме поканиха да седна на масата им на галавечерята на списание „Бизнес пийпъл“.
— Аууу! — не мога да не се впечатля аз. Никога досега не съм била на галавечерята на „Бизнес пийпъл“, но пък съм чела много за нея в списанието. Винаги я организират в някой голям хотел в Лондон и е едно от най-бляскавите събития на сезона. — Е, ще отидеш ли?
— Дори ще изнасям доклад.
Божичко! Той ще изнася доклад на галавечерята на „Бизнес пийпъл“! Значи трябва да е някаква много важна клечка! Нямах никаква представа. Повдигам леко очи, за да погледна Сейди, обаче нея никаква я няма.
— А ти ще ходиш ли? — пита от любезност и той.
— Амиии… тази година, не. — Опитвам се да го кажа така, сякаш това е само временно. — Тази година моята фирма не успя да сформира маса.
Като имате предвид, че масите там са за по дванайсет човека и наемането им струва пет хиляди лири, а в моята фирма работят точно двама човека и разполагаме с минус пет хиляди лири.
— Аха — свежда глава той.
— Но съм сигурна, че догодина ще успеем! — побързвам да замажа положението аз. — Нищо чудно да вземем и две маси! Нали знаеш, когато правиш нещо, го прави със замах! Дотогава сигурно ще сме се разширили… — Не довършвам. Изобщо не разбирам защо полагам някакви усилия да впечатля този тип. Той очевидно не се интересува от нито една моя дума.
Докато засмуквам шампанското през сламката си, си давам сметка, че музиката е спряла. Обръщам се към бармана — забелязвам го да стои край сиди плейъра зад бара, очевидно преживявайки огромна душевна борба между собствената си воля и гласа на Сейди, която му пищи нещо в ухото. Какво е намислила този път?
Накрая, видимо капитулирайки, барманът вади един компактдиск от кутията си и го пъхва в плейъра. И в следващата минута въздухът се изпълва с някаква старомодна оркестрова музика в стил Коул Портър. Сейди се плъзва зад стола на Ед с триумфално изражение на лицето.
— Най-накрая! Знаех си аз, че този барман не може да няма нещо подходящо в чекмеджето си! А сега покани Лара на танц! — инструктира Ед, после се привежда по-близо до ухото му и повтаря: — Покани я на танц!
О, не! Само не това!
„Съпротивлявай се! — отправям мислено послание към Ед аз. — Не я слушай! Бъди силен!“ Изпращам му най-силните телепатични сигнали, на които съм способна. Но очевидно не съм способна на кой знае какво. Докато Сейди продължава да пищи в ухото му, по лицето на Ед се изписва болезнено объркване. Изглежда като човек, на когото никак, ама никак не му се повръща, обаче няма никакъв избор.
— Лара — прочиства гърлото си той и разтрива лицето си. — Би ли желала да… потанцуваме?