— Извинете! Ще отида да си освежа грима! — допълвам, като се насилвам отново да се усмихна. — Веднага се връщам!
Щом се озовавам в тоалетната, аз изваждам от чантата си носна кърпичка, намокрям я и започвам ожесточено да търкам лицето си. Ала нищо не се маха.
— Какво правиш?! — изписква Сейди, внезапно материализирала се зад мен. — Ще съсипеш цялото си лице!
— Просто се опитвам да приглуша леко нюанса — изричам между няколко отривисти търкания.
— О, този руж няма да излезе така! — махва пренебрежително с ръка тя. — Неизтриваем е. Трае дни наред. Червилото също!
Неизтриваем ли?
— Между другото, ти къде си се учила да танцуваш? — продължава нехайно пралеля ми, като се настанява между моя милост и огледалото.
— Никъде. Ние днес не се учим да танцуваме. Просто го хващаме в крачка.
— Личи си. Истинска трагедия си!
— А ти си голяма работа, нали?! — срязвам я аз. — Доколкото видях, изглеждаше така, сякаш още там се канеше да потракаш кокали с него!
— Да потракам кокали ли? — смръщва се Сейди. — Какво искаш да кажеш?
— Означава… нали се сещаш… — Млъквам смутено. Не съм много сигурна дали тракането на кокали е нещо, което бих желала да обсъждам с моята пралеля.
— Кажи де! — настоява Сейди. — Какво означава?
— Означава това, което правиш с някой друг — отговарям, като подбирам внимателно думите си. — Като пижамено парти. Само че без пижамите.
— О, това! — махва нехайно с ръка тя. — И го наричате „потракване на кокали с някого“?
— Понякога — свивам рамене аз.
— Какъв странен израз! А ние някога го наричахме просто секс.
— О! — възкликвам неловко. — Ами, ние също…
— Или „гримаси в хамбара“ — допълва тя.
Гримаси в хамбара ли?! И тя има наглостта да нарича „потракването на кокали“ странно?
— Хубаво. Както щете си го наричайте! — кимвам, свалям обувките си и разтривам разранените си крака. — Важното е, че изглеждаше така, сякаш искаше да го направиш с него точно тук, в бара!
Сейди се изхилва, намества лентата на главата си и се поглежда в огледалото.
— Но не можеш да не признаеш, че е красавец.
— Външно може би — признавам с неохота. — Обаче му липсва индивидуалност!
— Нищо подобно! — провиква се възмутено Сейди.
Тя пък откъде знае?! Нали аз бях тази, която бе принудена да води целия смотан разговор с него!
— Напротив, така е! Живее в Лондон вече месеци наред, а не си е направил труда да види нищо! — Примигвам болезнено, когато отново нахлузвам обувката си. — Трябва да си много тесногръд, за да постъпиш така! Как може да не проявяваш интерес към един от най-великите градове на света?! — Гласът ми вече кънти от възмущение. — Той не заслужава да живее тук!
— Като кореняк лондончанка, аз приемам отношението към моя град твърде на сериозно. — Вдигам очи, за да видя какво мисли Сейди, обаче тя отново е затворила очи и си тананика. Даже не си е направила труда да ме слуша!
— Мислиш ли, че би ме харесал? — изрича замечтано, отваряйки внезапно очи. — Така де, ако можеше да ме види! Ако можеше да танцува с мен!
Лицето й се изпълва с толкова много надежда, а очите й — с такъв блясък, че гневът ми автоматично се изпарява. Държа се като пълна егоистка! Какво значение има какъв е този тип?! Това няма нищо общо с мен! Тази вечер е изцяло на Сейди!
— Разбира се! — отговарям колкото ми е възможно по-убедително. — Мисля, че веднага би се влюбил в теб!
— И аз така смятам! — кимва доволно тя и се изпъчва гордо. — Между другото, знаеш ли, че лентата ти за коса е изкривена?
Намествам лентата на главата си и оглеждам смръщено отражението си.
— Изглеждам нелепо!
— Напротив, изглеждаш божествено! Ти си най-красивото момиче тук! Като изключим мен, разбира се — допълва нехайно.
— А знаеш ли колко глупаво се чувствам? — промърморвам и пак се опитвам да изтрия грима си. — Но какво ти пука на теб?! Единственото, за което мислиш, е твоята среща!
— Ще ти кажа нещо, миличка — отбелязва Сейди, като ме оглежда критично в огледалото. — Имаш устни като на филмова звезда! По мое време всяко момиче би убило, за да има устни като твоите! Сигурна съм, че веднага щяха да те вземат в киното!
— Да бе! — подбелвам очи.
— Погледни се само, глупаче! Приличаш на филмова героиня!
Крайно неохотно аз отново се обръщам към огледалото, като се опитвам да си се представя върху примигваща, черно-бяла лента, завързана върху релсите, на фона на усмъртяващите слуха злокобни акорди на някое раздрънкано пиано. Ха, тя май наистина има право! Изглеждам като филмова звезда от двайсетте!