— О, сър, моля ви, пощадете ме! — проточвам превзето, като изпърхвам с клепки.
— Именно! Виждаш ли?! Сребърният екран щеше да се влюби в теб!
Погледите ни със Сейди се срещат и аз не мога да сдържа усмивката си. Това е най-странната, най-идиотската среща в моя живот, но незнайно как настроението на моята пралеля се оказва заразително.
Когато се връщаме триумфално в бара, забелязвам, че Ед продължава да си бърбори сладко с Женвиев. Тя се е отпуснала „небрежно“ на високия стол до него, обаче аз автоматично схващам, че позата е целенасочена и предназначена да му покаже колко висока и елегантна е тя. Но схващам също така, че той изобщо не забелязва този факт, което някак си го издига в очите ми.
Обаче Сейди забелязва. Започва да се опитва да избутва Женвиев с лакти, крещейки „Махай се!“, обаче бизнес дамата изобщо не я усеща. Очевидно съзнанието й е направено от някаква материя, доста по-твърда от нормалната.
— Лара! — посреща ме тя с фалшива усмивка. — Съжалявам, че задържах Ед. Нямах намерение да развалям вашата интимна вечер!
— Няма проблеми — дарявам я със същата фалшива усмивка аз.
— Отдавна ли се познавате? — пита, като помахва между мен и Ед със сребърните копчета за ръкавели на ризата си.
— Не особено.
— Тогава как се запознахте?
При този въпрос поглеждам крадешком към Ед. Става ясно, че на него му е толкова неловко от този въпрос, че ми идва да се изкискам. Решавам да му се притека на помощ.
— Беше в офиса, нали? — изричам.
— Именно. В офиса! — кимва облекчено кавалерът ми.
— Виж ти! — Женвиев се залива от кръшен смях — от онзи вид, с който човек се смее, когато е много, ама много ядосан. — Ед, ама и ти си един потаен! Нямах никаква представа, че си имаш приятелка!
За части от секундата погледите ни с Ед се срещат. Веднага разбирам, че тази идея на него му харесва точно толкова, колкото и на мен.
— Тя не ми е приятелка — отговаря. — Искам да кажа, това не е…
— Аз не съм му приятелка! — припявам и аз. — Ние просто… само за една среща…
— Просто пийваме по едно питие — допълва услужливо Ед.
— И вероятно никога повече няма да се видим — казвам аз.
— Вероятно, не! — потвърждава Ед. — Определено, не!
И двамата започваме да кимаме в пълно съгласие. И ако трябва да бъда честна, мисля, че за първи път почувствахме нещо общо помежду си.
— Разбирам — кимва Женвиев напълно объркана.
— Лара, позволи ми да те черпя още едно питие! — обръща се към мен Ед и ме дарява с най-топлата усмивка за тази вечер.
— О, не, този път аз черпя! — усмихвам му се в отговор.
Няма по-сигурен начин да се направиш на щедър от съзнанието, че ти остават само десетина минути с този човек.
— Какво искаш да кажеш с това? — изпищява зад мен нечий познат глас. Обръщам се и виждам Сейди, насочила се право към мен. От доброто й настроение няма и следа — превърнала се е в истинска фурия. — Срещата не е само една! Ти ми обеща!
Бива си я тази жена! Да се сети да каже нещо от рода на: „Благодаря, че се облече като клоун и че се правиш на глупак заради мен, Лара!“? Не, как ще се сети?!
— Изпълних си обещанието! — просъсквам едва чуто, като се запътвам към бара. — Изпълних своята част от сделката!
— Не, не си! — изпепелява ме с поглед тя. — Дори не танцува както трябва с него! Само тътреше крака и тръскаше задник!
— Колкото мога, толкова! — свивам рамене, измъквам телефона си и се преструвам, че говоря в него. — Ти каза, че искаш среща. Аз ти дадох една среща. Край! Чаша шампанско и джин фис, моля! — допълвам към бармана и започвам да ровя в чантата си за някакви пари.
Сейди мълчи, което означава, че очевидно събира глас за следващото си банши изстъпление. Но когато вдигам очи, не я виждам никъде около мен. Озъртам се и я забелязвам точно зад Ед.
Крещи нещо в ухото му. Господи, какво е намислила този път?!
Плащам питиетата колкото ми е възможно по-бързо и се спускам към кавалера си. Той се е вторачил в близката далечина, а очите му отново са придобили онова вече характерно стъклено изражение. Женвиев разказва някакъв анекдот за Антигуа и очевидно изобщо не забелязва отнесеното изражение на Ед. Или пък си въобразява, че той е омагьосан от нея.