За нищо на света не бих го признала пред Сейди, защото си знам, че ще започне да злорадства и няма да ме остави на мира. Но истината е, че тази мода от двайсетте нещо започва да ми харесва.
Така де, отчасти.
Единайсета глава
Нещата тръгват на добре! Усещам го с цялото си същество. Даже и тази втора среща с Ед Харисън е положително нещо. Нали чичо Бил непрекъснато повтаря, че човек трябвало да се възползва от всяка предоставила му се възможност?! Точно това възнамерявам и да направя. Галавечерята на „Бизнес пийпъл“ е страхотен шанс за мен да се запозная с десетки професионалисти, да раздам визитките си и да впечатля хората. Натали непрекъснато повтаряше, че трябвало да се смесва с елита и да поддържа имиджа си. Е, сега е мой ред да се смеся с елита!
— Кейт! — възкликвам в мига, в който прекрачвам офиса си. — Трябват ми всичките ми налични визитки, един нов визитник и всички стари броеве на „Бизнес пийпъл“… — Не довършвам. Тя стиска телефонната слушалка в едната си ръка и прави кръгове във въздуха с другата. — Какво става?
— От полицията са! — изрича, като поставя ръка върху микрофона. — Търсят те по телефона! Искат да дойдат и да те видят!
— А, да.
В гърдите ми се приземява бучка лед. Полицията. Надявах се досега да са забравили за мен.
Озъртам се, за да проверя дали Сейди не е наоколо, но от нея няма и следа. Сещам се, че на закуска говореше нещо за някакъв магазин за стари дрехи в Челси, та нищо чудно да е отскочила дотам.
— Да те свържа ли? — кокори се срещу мен асистентката ми.
— Да, защо не? — Опитвам се да звуча уверена и безгрижна, сякаш всеки ден си имам някаква работа с полицията. — Ало! Тук е Лара Лингтън.
— Лара, обажда се детектив-полицай Дейвис. — Веднага щом чувам гласа й, си спомням как седя в онази стая в полицейското управление и как й разправям, че съм тренирала бързо ходене за Олимпиадата, а тя си води бележки с напълно безстрастна физиономия. Какво съм си въобразявала тогава? Какво?!
— О, здравейте! Как сте?
— Аз съм добре, Лара. — Любезна, но делова. — В момента съм във вашия квартал, та се питах ще бъде ли удобно да се отбия в офиса ви, за да поговорим? Свободна ли сте в момента?
О, господи! Да си поговорим! Ама на мен никак не ми се говори с нея!
— Да, в момента съм свободна. — Усещам, че гласът ми се е превърнал в ужасено квичене. — Очаквам с нетърпение да ви видя! Заповядайте!
Затварям телефона с пламнало лице. Защо изобщо се занимава с този въпрос? Нали тези от полицията обикновено раздават глоби за паркиране и си затварят очите за убийствата? Какво им става сега, че не загърбят и това убийство?!
Вдигам глава и хващам Кейт да ме наблюдава стреснато. Очите й са като палачинки.
— Какво искат тези от полицията? Да не би да си загазила нещо?
— О, не! — побързвам да я успокоя. — Не се притеснявай! Просто искат да говорят с мен за убийството на пралеля ми.
— Убийство ли? — ахва асистентката ми и слага ръка на устата си.
Все забравям как звучи думата „убийство“, когато внезапно я изпуснеш в обикновено изречение.
— Ами… да. Както и да е! Е, ти какво прави през уикенда?
Обаче тактиката ми за смяна на темата не проработва. Обърканото изражение на Кейт не се променя. Всъщност става още по-объркано.
— Ти никога не си ми казвала, че пралеля ти е била убита! Онази ли, на чието погребение ходихте?
— Ъхъм… — кимвам.
— Сега вече разбирам защо си толкова напрегната напоследък! О, Лара, това е ужасно! Как е била убита?
Боже господи! Никак не ми се навлиза в детайли. Обаче не се сещам как да сложа край на този разговор. Затова накрая промърморвам:
— С отрова.
— От кого?
— Ами… — прочиствам си гърлото. — Точно в това е въпросът. Те не знаят.
— Не знаят ли?! — провиква се възмутено горката Кейт. — Че тогава да търсят, какво чакат! Взеха ли вече отпечатъци? Боже, полицията наистина е напълно безполезна! Прекарват цялото си време в раздаване на глоби за паркиране, а когато стане убийство, на тях не им пука…
— Мисля, че правят всичко по силите си — побързвам да я успокоя аз. — Сега вероятно идват, за да ме уведомят докъде са стигнали. Нищо чудно дори да са намерили извършителя!
И в момента, докато говоря, ме осенява една кошмарна мисъл. Ами ако това е вярно? Ами ако полицай Дейвис идва, за да ми каже, че са открили мъжа с белега и брадичката на плитчици? Какво ще правя тогава?