Изведнъж пред съзнанието ми изплува изпит мъж с брада, дивашки поглед и белег на лицето, затворен в килия в управлението, как удря по вратата и крещи: „Допускате огромна грешка! Никога не съм виждал тази старица!“, а през това време млад полицай го наблюдава през прозорчето и си казва: „Ще се пречупиш ти, само почакай!“.
И се изпълвам с огромно чувство на вина. Какво направих?! Какво започнах?!
Звънецът иззвънява и Кейт скача, за да натисне бутона за отваряне на долната врата. А после пита:
— Да направя ли чай? Да остана ли или да изляза? Искаш ли морална подкрепа?
— Не, не! По-добре излез! — изричам, като се старая да запазя спокойствие. Избутвам стола си назад, събарям купчината с пощата и си одрасквам ръката, докато я вдигам. — Ще се оправя.
„Всичко ще бъде наред! — повтарям си като обезумяла на ум. — Нищо особено! Ще се оправя!“
Но не мога. В мига, в който зървам детектив-полицай Дейвис да прекрачва прага ни с грубите си обувки, прави панталони и излъчване за власт, усещам как спокойствието ми се превръща в истинска, неподправена паника.
— Открихте ли убиеца? — изтърсвам ни в клин, ни в ръкав. — Арестувахте ли някого?
— Не — отговаря полицайката и ме поглежда много особено. — Все още не сме арестували никого.
— Слава богу — въздъхвам с облекчение, но веднага след това си давам сметка как би могло да прозвучи това. — Искам да кажа… защо? Какво правите по цял ден?
— Ще ви оставя насаме — обажда се Кейт и зад гърба на полицайката оформя с устни: „Безполезни са!“.
— Заповядайте, седнете! — показвам й аз един стол и бързам да се оттегля зад сигурността на бюрото си, придавайки си професионален вид. — Е, как напредва разследването?
— Лара — започва детектив-полицай Дейвис, като ме поглежда с присвити очи, — направихме няколко предварителни проучвания и не открихме никакви доказателства, подсказващи, че вашата пралеля е била убита. Според доклада на лекаря тя е починала от естествена смърт. Иначе казано — от старост.
— От старост ли? — правя се на шокирана аз. — Ама това е абсурдно!
— Освен ако не открием доказателства в полза на противното, ще смятаме случая за приключен. Можете ли да ни предоставите такива доказателства?
— Хммм… — Правя ефектна пауза, сякаш обмислям въпроса от всички страни. — Не и неща, които вие бихте определили като доказателства. Не.
— Ами съобщението, което сте оставили по телефона? — пита тя и вади от джоба си листче хартия. — „Сестрите не са го направили!“.
— О, това значи. Да. — Кимвам няколко пъти, опитвайки се да печеля време. — Просто осъзнах, че съм сбъркала нещо в показанията си. Само един мъничък детайл. Просто исках да изясня нещата.
— А какъв е този „мъж с брадичка“? Мъж, който изобщо не се появява в първоначалните ви показания?
Сарказмът в гласа й е непогрешим.
— Да, същият. — Окашлям се. — Ами, внезапно се сетих за него. Спомних си, че по същото време съм виждала в кръчмата и него и че ми се стори твърде подозрителен… — Не довършвам, изчервена като домат.
Полицай Дейвис ме поглежда като учителка, която току-що те е хванала да преписваш по време на теста по география.
— Лара, не съм убедена, че си давате сметка за това — изрича с невероятно спокоен глас тя, — но да губиш времето на полицията е престъпление, което по принцип се наказва със затвор. И ако отправяте злонамерени обвинения…
— Аз не съм злонамерена! — изпищявам ужасено. — Аз просто…
— Да?
Очите й не се отлепват от мен. Очевидно изобщо не възнамерява да ме остави на мира, докато не постигне своето. И изведнъж се изпълвам със страх.
— Вижте какво, съжалявам! — изричам напълно паникьосана. — Не съм искала да ви губя времето! Просто изведнъж се изпълних с ужасно силно предчувствие, че пралеля ми е била убита. Но сега, като се замисля, може и да съм сгрешила. Може би тя наистина е починала просто от старост. Моля ви, не ме арестувайте! — добавям бързо.
— Е, този път няма да отправяме към вас обвинение — казва полицай Дейвис, като повдига вежди. — Но смятайте това за предупреждение!
— Добре — преглъщам виновно. — Благодаря ви!
— Значи случаят е приключен. Бих искала да ви помоля да подпишете този формуляр, който потвърждава, че сме провели този разговор…
И ми поднася лист хартия с печатен текст, който в основни линии гласи: „Аз, долуподписаната, проведох разговор с полицията и обещавам, че никога повече няма да безпокоя полицията с безпочвени обвинения“. Откъде взеха толкова много думи?