— Окей — кимвам смирено и се подписвам. — А сега какво ще стане със… със… — Не съм в състояние да го произнеса. — Какво ще стане с моята пралеля?
— Тялото ще бъде предадено на най-близкия роднина в най-скоро време — отговаря делово детектив-полицай Дейвис. — Предполага се, че тогава ще организират ново погребение.
— И кога по-точно ще бъде това?
— Бумащината вероятно ще отнеме известно време — отбелязва тя, докато дръпва ципа на чантата си. — Може би две седмици, а може би и повече.
Две седмици ли?! Ококорвам се ужасено. Ами ако дотогава не успея да намеря огърлицата? Две седмици са абсолютно нищо! Трябва ми повече време! На Сейди й трябва доста повече време!
— Не може ли… да бъде отложено още малко? — питам, като полагам усилия да звуча нехайно.
— Лара! — Детектив-полицай Дейвис ме поглежда продължително, а после въздъхва. — Сигурна съм, че си обичала много своята пралеля. И аз миналата година изгубих баба си, та знам какво е. Но да отлагаш погребението и да губиш времето на всички, не е начин да си я върнеш! — Замълчава, а после, вече доста по-мило, добавя: — Нея я няма вече! И просто трябва да го приемеш!
— Не е вярно, че я няма! — изтърсвам, без да се усетя. А после побързвам да се поправя: — Искам да кажа… нужно й е още малко време…
— Била е на сто и пет години! — усмихва се мило полицайката. — Мисля, че времето й е било предостатъчно!
— Ама тя… — Въздъхвам отчаяно. Знам, че нищо повече не мога да кажа. — Да, разбира се. Много ви благодаря за помощта!
Детектив-полицай Дейвис си тръгва, а аз оставам на стола си и съзерцавам невиждащо компютъра. Внезапно чувам зад гърба си гласа на Сейди:
— Защо полицията беше тук?
Завъртам стреснато стола си и я виждам да седи на един от шкафовете, поклащаща небрежно крака. Облечена е в кремава рокля с ниска талия и кремава шапка със синьо-черни пера, които се извиват и гъделичкат бузата й.
— Бях на пазар! — възкликва. — Само да знаеш каква божествена наметка ти открих! Непременно трябва да я купиш! — Оправя яката си, намигва ми и после повтаря: — Защо полицията беше тук?
— Чу ли въобще разговора ни? — питам с престорена небрежност.
— Не. Казах ти, че бях на пазар. — Присвива очи и ме поглежда подозрително. — Да не би нещо да не е наред?
Гледам я и не знам какво да й отговоря. Не мога да й кажа истината. Не мога да й кажа, че разполага само с две седмици, преди да я… преди…
— О, нищо! — чувам се накрая да казвам. — Рутинна визита. Искали да уточнят някои детайли. — После побързвам да сменя темата: — Шапката ти много ми харесва! Защо не излезеш да ми намериш и на мен такава?
— Ти не можеш да носиш подобна шапка! — отбелязва снизходително пралеля ми. — Нямаш подходящите скули за нея!
— Добре де, тогава ми избери шапка, която ще ми прилича!
Очите на Сейди се ококорват от изненада.
— И обещаваш да купиш всичко, което ти избера? И да го носиш?
— Разбира се! Защо не?! Хайде, върви на пазар!
Веднага щом тя се изпарява, аз отварям чекмеджето на бюрото си. На всяка цена трябва да открия огърлицата на Сейди! При това светкавично! Нямам повече време за губене. Изваждам списъка с имената на хората, участвали в разпродажбата, и откъсвам последния лист.
— Кейт! — обръщам се към асистентката си в мига, в който тя прекрачва прага на офиса. — Нова задача! Опитваме се да открием една огърлица! С дълги, стъклени мъниста и медальон във формата на водно конче. Възможно е някой от тези хора да я е купил на една разпродажба в старческия дом „Феърсайд“. Можеш ли да прозвъниш на тази група?
В очите й проблясва изненада, обаче после поема списъка и без да задава въпроси, кимва. Същински офицер на бойното поле!
— Веднага! — изрича.
Плъзвам пръст по вече отметнатите имена и когато стигам до първия ненабран, грабвам телефона. След няколко секунди вдига жена.
— Ало?
— Здравейте! Казвам се Лара Лингтън. Не ме познавате, но…
Изминали са два часа, преди да затворя за последен път слушалката и да вдигна уморен поглед към Кейт.
— Някакъв резултат?
— Никакъв — въздъхва тя. — Съжалявам. А при теб?
— Нищо.
Отпускам се назад в стола си и разтърквам бузи. Адреналинът ми се изпари преди около час, и всяко следващо име, с което приближавах края на списъка, засилваше още повече разочарованието ми. Отметнахме всеки номер от този списък. И вече нищо не ни остана. Какво ще правя сега?