Идва ми да започна да си удрям главата в стената, за да накарам парченцата от пъзела да се наместят по местата си. Ала тъй като точно в този момент се намирам в луксозната, карана от шофьор лимузина, изпратена ми от чичо Бил, вероятно ще се въздържа. И без това докато стигна дотук, се наложи да преживея истински кошмар. Затова не искам да излагам на опасност каузата си.
Никога досега не се бях обаждала на чичо Бил, затова първоначално не бях много сигурна как точно да се свържа с него. (Повече от ясно е, че нямаше начин да попитам мама и татко, защото те веднага ще настоят да разберат защо искам да се видя с чичо Бил и защо изобщо съм ходила в старческия дом на Сейди, и за какво, за бога, говоря — каква огърлица?!) Затова просто звъннах в централния офис на компания „Лингтън“, накрая успях да убедя някого, че съм съвсем истинска и не лъжа, свързах се с един от преките му асистенти и помолих да си запиша час за среща с чичо Бил.
Все едно исках да видя президента! В рамките само на час получих шест имейла от шест различни асистенти, които координираха времето, променяха времето, променяха мястото на срещата, организираха кола, предупреждаваха ме да си нося личната карта, предупреждаваха ме, че нямам право да си просрочвам уговореното време, питаха каква напитка „Лингтън“ ще пожелая да ми бъде сервирана в колата…
И всичко това — само за някаква си десетминутна среща!
Не мога да отрека, че лимузината си я бива! Все едно съм рок звезда. Има си две меки седалки, разположени една срещу друга, телевизор и охладен ягодов шейк, който си бях поръчала. Бих си позволила да изпитам даже и благодарност, само дето татко веднъж подхвърли, че чичо Бил винаги изпращал коли за хората, които искали срещи с него, за да може в мига, в който му писнат, да ги изпрати по живо, по здраво у дома.
— Уилям и Майкъл… — обажда се замислено Сейди от седалката срещу мен. — Оставих всичко на тези момчета в завещанието си.
— Така е — кимвам. — Мисля, че чух за това.
— Е, надявам се да са ми благодарни. Би трябвало да е доста.
— Ужасно много! — излъгвам, припомняйки си един случайно доловен разговор между мама и татко. Очевидно всичко е било погълнато от таксите за старческия дом, ала Сейди надали би искала да чуе точно това. — И са на седмото небе!
— Има защо! — кимва тя и се обляга доволно назад.
Миг по-късно колата напуска главния път и се приближава към огромни порти от ковано желязо. Докато лимузината спира на пропуска, към нас се приближава дежурният охранител.
Сейди надниква зад мен към къщата и възкликва:
— Господи боже мой! — Поглежда ме изумено, като че ли някой си прави шега с нея. — Тази къща е доста голяма, не мислиш ли? Как, по дяволите, е станал толкова богат?
— Казах ти — промърморвам тихо, докато подавам личната си карта на шофьора.
После той я предава на охраната и двамата започват да оглеждат документите ми и мен, сякаш съм опасен терорист.
— Каза ми, че имал кафенета — сбърчва нос Сейди.
— Да. Обаче хиляди. По целия свят. Много е прочут!
Кратка пауза, след което Сейди отбелязва:
— Много щеше да ми хареса и аз да съм прочута.
В гласа й се долавя такава нега, че почти отварям уста, за да изрека: „Може пък някой ден да станеш“, когато се сещам как стоят нещата и побързвам да я затворя. Изпълвам се с тъга. Защото за нея няма нито ден повече, нали така?!
Към този момент колата вече пърполи по алеята на имението и аз не мога да се сдържа да не залепя нос за прозореца в истинско детинско удивление. Идвала съм в дома на чичо Бил само няколко пъти през целия си живот и очевидно всеки път забравям колко впечатляващо и заплашително място е той. Къщата е с огромни колони, петнайсет спални и приземен етаж, в който има два басейна. Цели два, моля ви се!
Казвам си, че за нищо на света не трябва да се стягам и притеснявам. Все пак това е само къща. А той просто е човек като всеки друг.
Само дето всичко тук е във величествени мащаби! Наоколо се редят морави и фонтани, група градинари подкастрят живия плет, а когато лимузината приближава входа, висок тип в черен костюм и очила с дискретен микрофон, прикрепен към тях, слиза по безупречно белите стъпала, за да ме посрещне.
— Лара! — Стиска ръката ми, сякаш сме стари приятели. — Приятно ми е, аз съм Деймиън. Работя за Бил. Той няма търпение да те види. Ще те отведа директно в работното крило. — И докато тръгваме по хрущящия под краката ни чакъл, той добавя уж небрежно: — И за какво точно си искала да говориш с Бил? Като че ли на никого не му е станало много ясно.