— Много благодаря за отделеното време, Бил! — изрича благоговейно един от мъжете. — Оценяваме го!
Чичо Бил дори не си прави труда да отговори — само вдига благосклонно ръка, сякаш е папата. И докато мъжете се изнизват в индианска нишка, като че ли от нищото в кабинета се материализират три момичета в черни униформи и само за трийсетина секунди разчистват цялата маса. През това време Сара ме отвежда до един стол.
Изведнъж и тя е станала нервна като мен.
— Племенницата ви Лара — промърморва по посока на чичо Бил. — Иска разговор на четири очи. Деймиън взе решение да й даде пет минути, но за съжаление не разполагаме с никакви предварителни бележки. — Снишава още повече глас и добавя: — Тед е в бойна готовност. Имаме и допълнителна охрана…
— Благодаря, Сара! Ще се оправим! — прекъсва я чичо Бил и насочва вниманието си към мен. — Лара! Заповядай, седни!
Докато се настанявам, усещам как Сара се изнизва зад гърба ми и как вратите се затварят с тихо свистене.
Настъпва тишина, нарушавана единствено от чичо Бил, който пише нещо на своето блекбъри. За да убия времето, плъзвам поглед по стената, превърната в мемориал на чичо Бил и познанствата му с известни хора. Мадона, Нелсън Мандела, националният отбор на Англия…
— Е, Лара — вдига най-сетне глава той, — какво мога да направя за теб?
— Аз… хммм — Прочиствам си гърлото. — Аз бях…
Бях си подготвила толкова много превъзходни уводни думи! Но сега, когато съм тук, в неговата светая светих, всичко като че ли се е изпарило от главата ми. Чувствам се като парализирана. Това не е шега — намирам се пред самия Бил Лингтън! Великият магнат, който си има милиони неща за вършене на главата, като например да казва на президента на Съединените щати как да ръководи страната си. От къде на къде ще ходи в някакъв си старчески дом и ще краде огърлицата на една стара дама?! Какво изобщо съм си мислела?!
— Лара? — смръщва се в очакване чичо ми.
О, боже! Трябва да го направя! Не мога да не го направя! Това е като скачане от трамплин! Стисни носа си, задръж дъха си и скачай!
— Миналата седмица ходих в старческия дом на леля Сейди — изричам светкавично. — Оказва се, че само преди няколко седмици тя е имала посетител, който е приличал изцяло на теб, обаче се е казвал Чарлз Рийс и нещо не ми се връзваше, та реших да дойда и да те попитам…
Не довършвам. Чичо Бил ме гледа с такъв ентусиазъм, сякаш внезапно съм свалила дрехите си, оказала съм се с поличка от тръстика и се каня да заиграя хула.
— Исусе Христе! — промърморва. — Лара, все още ли поддържаш версията, че Сейди е била убита? Затова ли е всичко това? Защото аз наистина нямам време… — И протяга ръка към телефона си.
— Не, не е това! — изписквам с пламнало лице, твърдо решена да не се отказвам. — Изобщо не мисля, че е била убита. Отидох там, защото… защото се почувствах много виновна, че никой не се е интересувал от нея и не е ходил да я види. Имам предвид, когато е била жива, разбира се. А после в книгата за посетителите видях и друго име на нейната страница, а сестрите казаха, че човекът приличал точно на теб и аз просто… се зачудих… Нали се сещаш… Зачудих се…
Когато спирам, усещам, че сърцето ми вече бие в ушите ми.
Бавно, много бавно чичо Бил връща телефонната слушалка на мястото й. В продължение на няколко секунди го наблюдавам как се опитва да измисли какво да ми каже.
— Е, както изглежда, и двамата сме си мислели за едно и също нещо — изрича накрая, като се облята спокойно на стола си. — Ти си напълно права. Наистина ходих да видя Сейди.
Зяпвам от изумление.
Резултат! Имам автоматичен резултат! Мисля, че трябва да стана частен детектив.
— Но защо си използвал името „Чарлз Рийс“?
— Лара! — поглежда ме чичо Бил и търпеливо въздъхва. — Навън имам много почитатели. Знаеш, че съм знаменитост. Има много неща, които правя, без да разгласявам. Благотворителни жестове, посещения по болниците… — Разтваря ръце. — Когато искам да остана анонимен, аз винаги ставам „Чарлз Рийс“. Представяш ли си каква суматоха щеше да настане в старческия дом, ако знаеха, че Бил Лингтън идва лично да посети старата дама? — И ми намигва съзаклятнически, при което аз не мога да не му върна усмивката.
Да, като че ли се връзва. Чичо Бил си е като същинска рок звезда. Няма съмнение, че ако иска да остане анонимен, трябва да приеме някакъв псевдоним.