— Но защо не сподели поне със семейството?! По време на погребалната служба каза, че никога не си ходил при леля Сейди!
— Да, знам — кима той. — Имах си основателни причини за това. Не исках останалата част от семейството да се чувства виновна, че и те не са се сетили да го направят. Особено баща ти! Той може да бъде много… докачлив понякога.
Докачлив ли? Татко никога не е бил докачлив!
— Не мисля, че с татко би имало проблеми — изричам сдържано.
— О, да, той е страхотен! — побързва да замаже положението чичо Бил. — Абсолютно фантастичен! Обаче надали е лесно да бъдеш по-големият брат на Бил Лингтън! Съчувствам му!
В душата ми се надига възмущение. Той е прав. Да, не е лесно да бъдеш по-големият брат на Бил Лингтън — защото Бил Лингтън е едно арогантно копеле!
Изобщо не трябваше да му се усмихвам! Ядосвам се, че няма никакъв начин да върна усмивката си назад.
— Мисля, че няма защо да съчувстваш на татко — отбелязвам колкото ми е възможно по-учтиво. — Защото той не се самосъжалява. Справил се е отлично с всичко в своя живот!
— Знаеш ли, че започнах да използвам баща ти като пример в моите лекции — прави се на замислен чичо Бил. — Две момчета. Израснали в едно и също семейство. С едно и също образование. Единствената разлика между тях е, че едното от тях е искало да постигне нещо. Едното от тях е имало мечта.
Звучи така, сякаш репетира реч за някое промоционално дивиди. Още малко и ще се пръсне от самочувствие. И от къде на къде всички ще искат да приличат на Бил Лингтън, ако смея да попитам?! Може пък мечтата на някои хора е да не показват лицето си, хилещо се от всевъзможни чашки за кафе по целия свят!
— Е, Лара — фокусира се той отново върху мен, — за мен беше удоволствие да се видим. Сара ще те изпрати…
Това ли е? Срещата ми завърши? Та аз дори не съм стигнала още до въпроса за огърлицата!
— Има и още нещо — побързвам да кажа.
— Лара…
— Изобщо няма да те бавя, обещавам! Само се питах, когато си бил при леля Сейди…
— Да? — Виждам как търпението му се изчерпва. Поглежда часовника си и докосва някакъв бутон на клавиатурата си.
О, господи! И как сега да го кажа?
— Знаеш ли нещо за… — Опитвам се да намеря подходящите думи. — Така де, виждал ли си… или може би да си взел — погрешка, разбира се… една огърлица? Дълга огърлица със стъклени мъниста и медальон с водно конче?
Очаквам да стана свидетел на поредната снизходителна въздишка, на празен поглед или на някой пренебрежителен коментар. Обаче изобщо не очаквам да го видя как се вкаменява. Не очаквам да го видя как настръхва и очите му започват да шарят като на подплашено теле.
Докато наблюдавам реакцията му, аз също се втрещявам от изумление. Значи той знае за какво говоря! Той знае за огърлицата!
Ала точно в следващия момент уплахата изчезва от очите му и той пак придобива обичайната си престорена любезност. Реакцията е толкова мигновена, че се питам дали не съм си въобразила онова предишно изражение.
— Огърлица значи, а? — Отпива спокойно от кафето си и пише нещо на клавиатурата си. — Искаш да кажеш нещо, принадлежало на Сейди?
Усещам, че цялото ми тяло настръхва. Ама какво става тук, моля ви се?! С очите си видях, че той знае за какво става въпрос! Сигурна съм! Защо сега се преструва на ни лук ял, ни лук мирисал?!
— Да. Просто едно старо бижу, което се опитвам да издиря. — Нещо дълбоко в мен ми подсказва да запазя самообладание и да се правя на незаинтересована. — Сестрите в старческия дом споменаха, че била изчезнала, та… — Не отлепям очи от чичо Бил, очаквайки някаква издайническа реакция, обаче той се владее перфектно.
— Интересно. И защо толкова ти трябва тази огърлица? — пита с нехаен тон.
— О, няма особена причина. Просто видях една снимка на Сейди от сто и петия й рожден ден, на която е с нея, та си казах, че би било хубаво да открия огърлицата.
— Любопитно. — Ръцете му спират да пишат. — Може ли да видя тази снимка?
— Опасявам се, че не я нося.
Този разговор става все по-странен. Имам чувството, че съм на тенискорта и двамата с чичо ми си подхвърляме небрежно топки, полагайки неистови усилия да не цапардосаме противника.
— Е, аз пък се опасявам, че нямам представа за какво ми говориш — отсича чичо Бил и оставя чашката си с кафе на бюрото, за да покаже, че аудиенцията е свършила. — Но времето ми е ценно, затова предлагам да смятаме разговора за приключен.