Бутва назад стола си, обаче аз не помръдвам. Той знае нещо за тази огърлица! Сигурна съм, че знае! Но какво мога да сторя аз? С какви варианти за действие разполагам?
— Лара? — Той вече е застанал до стола ми и чака.
Макар и неохотно, аз се изправям на крака. Когато се приближаваме до вратата, тя се отваря като по магия. Посреща ни Сара, зад която пристъпва от крак на крак Деймиън с блекбъри в ръка.
— Всичко наред ли е? — пита веднага той.
— Да, всичко е наред! — потвърждава чичо Бил. — Поздрави баща си от мен, Лара! Довиждане!
Сара ме хваща за лакътя и започва лекичко да ме избутва от кабинета на господаря си. С всяка следваща секунда шансовете ми се изпаряват. В отчаянието си сграбчвам бравата на вратата, обръщам се към чичо Бил и изричам:
— Жалко за тази огърлица, не мислиш ли? — Гледам го право в очите, надявайки се да провокирам някаква реакция. — Какво според теб се е случило с нея?
— Лара, ако бях на твое място, бих забравил за тази огърлица — изрича мазно той. — Сигурно се е изгубила преди много време. Деймиън, влез!
Деймиън се стрелва покрай мен и двамата мъже се запътват към другия край на кабинета. Вратата вече се затваря. Вторачвам се в чичо Бил и ми идва да се пръсна на парчета от безсилие.
Но какво става тук, за бога?! Какво се върти около тази огърлица?
Трябва да говоря със Сейди, при това веднага! Още в тази минута. Въртя глава насам-натам, но от нея няма и следа. Типично! Сигурно си е намерила някой мускулест градинар и сега го опипва.
— Лара! — изрича Сара с напрегната усмивка. — Би ли свалила пръстите си от бравата, ако обичаш? Не можем да затворим вратата.
— А, да! — промърморвам и пускам бравата. — Само не се паникьосвай! Не възнамерявам да инсценирам седящ протест!
В очите на Сара проблясва уплаха при думата „протест“, което тя автоматично се опитва да замаже с изкуствен смях. Да, на тази жена й е крайно време да напусне работата при чичо Бил. Прекалено нервна е станала.
— Колата ти вече те очаква — изрича. — Ще те отведа.
Мамка му! Ако тя ме ескортира до колата, няма никакъв начин да се измъкна и да подуша наоколо. Да се поразровя в чекмеджета и шкафове.
— Едно кафе за из път? — пита Сара, докато вървим през приемната.
Едва сподавям желанието си да кажа: „Да, благодаря! Един «Старбъкс», ако обичаш!“.
Вместо това се усмихвам и изричам:
— Не, благодаря.
— Е, за нас беше удоволствие, че беше наш гост, Лара. — От престорената й любезност започва да ми призлява. — Заповядай и някой друг път!
Да бе, ще заповядам! Нали всъщност иска да каже: „Никога повече да не си припарила тук!“?!
Шофьорът на лимузината ми отваря вратата и аз тъкмо прекрачвам, когато пред мен се материализира Сейди и блокира пътя ми. Прическата й е леко поразрошена и едва си поема дъх.
— Намерих я! — обявява мелодраматично.
— Какво си намерила? — заковавам се аз с един крак в лимузината.
— В къщата е! Видях я в една стая на горния етаж, на една тоалетка! Моята огърлица е тук!
Втрещявам се. Да, знаех си! Знаех си, че тук има нещо!
— Напълно ли си сигурна, че е твоята огърлица?
— Разбира се, че съм сигурна! — провиква се възмутено тя и започва да жестикулира по посока на къщата. — Можех да си я взема! Дори се опитах да си я взема! Но, разбира се, не можах… — Цъква с език от безсилие.
— Лара, има ли някакъв проблем? — Отново Сара. Бърза надолу по стълбите. — Да не би нещо с колата да не е наред? Невил, всичко наред ли е? — обръща се смръщено към шофьора.
— Всичко си е съвсем наред! — размахва отбранително ръце той. — Тя просто започна да си говори сама!
— Желаеш ли друга кола, Лара? — Забелязвам, че Сара вече полага огромни усилия да съхрани любезните си маниери. — Или да бъдеш откарана някъде другаде? Невил би могъл да те закара навсякъде! А може би ще пожелаеш да го използваш за целия ден?
Да, тази жена определено няма търпение да се отърве от мен.
— Колата си е съвсем наред, благодаря! — изричам жизнерадостно. А после промърморвам тихичко: — Влизай в колата! Не можем да говорим тук!
— Моля? — смръщва се Сара.
— Аз само… телефона. Хендсфри, нали знаеш! — И докосвам ухото си, след което бързо се вмъквам в колата.
Вратата се затваря и секунда след това ние се отправяме тържествено към портите на имението. Поглеждам дали стъклената преграда е вдигната, след което се отпускам назад в седалката, поглеждам към Сейди и възкликвам: