— Няма нужда, аз ще я пресрещна! — изчуруликвам весело и тръгвам напред, преди той да успее да каже каквото и да било.
Така. Първото препятствие е преодоляно.
— Кажи ми, когато той отмести поглед от мен! — промърморвам на Сейди. — Кажи „сега“!
— Сега! — виква тя след броени секунди и аз се плъзвам светкавично в страничния шубрак. Правя няколко крачки в тревата, после се хвърлям на земята, претъркулвам се зад живия плет и се заковавам на място като същинска екшън героиня.
Сърцето ми бие като лудо. И дори не ми пука, че целите ми бедра са в синини. През живия плет зървам Сара да бърза по хрущящия чакъл с притеснено изражение на лицето.
— Къде е тя? — чувам гласа й пред портите.
— … преди секунда беше тук… — Озадаченият охранител.
— Ха!
Ама това „ха!“ може и да се окаже за мен. Като нищо ще започнат да ме търсят с ротвайлери!
— Къде е? — прошепвам към Сейди. — Насочвай ме! И се оглеждай за нежелани елементи!
Тръгваме напред през моравата по посока на къщата. Вървим на прибежки и прикляквания — тук редица жив плет, там водна каскада, още по-нататък поредната скъпарска скулптура, спечелила някаква награда. Когато някой мине покрай мен, замръзвам на място и затаявам дъх. Засега никой не ме забелязва.
— Ето там!
Завиваме зад ъгъла и Сейди кима по посока на френските прозорци на първия етаж. Всичките са широко отворени и извеждат на тераса със стъпала, които пък водят към градината. Значи в крайна сметка няма да ми се наложи да се катеря по бръшлян. Изпълва ме леко разочарование. Тъкмо се бях подготвила…
— Пази ми гърба! — измънквам под нос към Сейди.
Събувам обувките си, примъквам се крадешком към стъпалата и ги вземам на два скока. После бавно и внимателно приближавам към френските прозорци, затаила дъх.
Ето я!
Лежи си на тоалетката, вътре в стаята. Дълги, двойни редици мъниста от проблясващо жълто стъкло, с изящен медальон във формата на водно конче, инкрустирано със седеф и обсипано с кристали. Огърлицата на Сейди! Вълнуваща и вълшебна, точно както я описа тя! Въпреки че е малко по-дълга, отколкото си я бях представяла, а няколко от мънистата са леко поизтъркани.
Взирам се в нея, преизпълнена от вълнение. След всичкото това време! След всичкото това търсене и надежди! След като тайничко съм се питала дали изобщо съществува… Ето я, тук е! Само на няколко крачки от мен! Бих могла просто да се пресегна и да я взема, без дори да влизам в стаята!
— Изумителна е! — обръщам се към Сейди със сподавен глас. — Това наистина е най-красивото нещо, което някога…
— Вземи я! — провиква се тя и започва да размахва отчаяно ръце. Огърлиците на врата й се раздрънчават. — Престани да говориш! Вземи я!
— Добре де, добре.
Дръпвам още малко френските прозорци, правя няколко предпазливи крачки вътре и тъкмо се пресягам да взема огърлицата, когато внезапно чувам стъпки, бързо приближаващи стаята. И само след някакви си наносекунди вратата се отваря. Мамка му! Някой идва!
В паниката си аз се дръпвам обратно на терасата и се снишавам встрани.
— Какво правиш? — вика Сейди отдолу. — Вземай огърлицата!
— Някой влезе в стаята! Ще го изчакам да излезе!
Сейди мигновено се озовава до прозореца и пъхва глава в стъклото на френските прозорци.
— Това е прислужницата! — изпепелява ме с поглед тя. — Трябваше да я вземеш!
— Ще я взема веднага щом тя излезе! Не се паникьосвай! Само наблюдавай.
Плъзвам гръб по стената, като се моля прислужницата или която и да е там да не вземе внезапно да реши да излезе на терасата, за да подиша чист въздух, и мисля за евентуални извинения в случай, че това стане.
Сърцето ми се разхлопва, когато забелязвам, че френските прозорци започват да се движат. Обаче не се отварят. Затварят се с тихо прищракване. А следващото, което чувам, е ключ в ключалката.
О, не!
Не, не и пак не!
— Тя те заключи отвън! — развиква се Сейди и започва да се щура между стаята и терасата. — А сега си отиде! Заключено е!
Разтърсвам френските прозорци, но те са стабилно заключени.
— Идиотка! — разпищява се Сейди, не на себе си от ярост. — Ти си пълна глупачка! Защо просто не я грабна още тогава?!
— Канех се! — срязвам я аз. — А ти трябваше да пазиш пред вратата, за да следиш да не идва някой!
— И сега какво ще правим?
— Не знам! Просто не знам!