И така, остава ми само един изход — да отида на ревюто, да го изчакам да свърши, после да издебна Диаманте и някак си да я убедя да ми даде огърлицата.
Или… сещате се. Просто да я задигна.
С дълбока въздишка затварям уебсайта за скъпоценни камъни и се завъртам със стола си към Сейди. Днес тя е облечена в сребриста рокля, която, както стана ясно, много била искала, когато била на двайсет и една, обаче майка й отказала да й я купи.
Седи на перваза на отворения прозорец и поклаща крака над улицата. Роклята е без гръб — само две тънки сребристи презрамки минават през крехките й рамене, а на тила й има розетка. От всички призрачни дрехи, които е обличала, тази ми е любимата.
— Огърлицата би си вървяла страхотно с тази рокля — изричам, без да се замислям.
Сейди поклаща тъжно глава, но нищо не казва. Отпуснала е унило рамене, което, предвид последните събития, никак не е изненадващо. Бяхме толкова близо! Видяхме я! А после отново я изгубихме!
Наблюдавам я притеснено известно време. Знам, че Сейди никак не обича „да мърмори за разни неща“, но може пък да се почувства по-добре, ако поговори с някого. Само няколко думи.
— Би ли ми припомнила… защо тази огърлица е толкова специална за теб?
Известно време пралеля ми не казва нищо. Започвам да се питам дали изобщо е чула въпроса ми. Накрая внезапно се обажда:
— Вече ти казах — когато бях с нея, се чувствах красива. Чувствах се като богиня. Бляскава и неустоима! — Обляга се на рамката на прозореца и допълва: — Сигурно и ти имаш в гардероба си нещо, което те кара да се чувстваш като богиня.
— Ами… — смотолевям.
Истината е, че никога не съм се чувствала като богиня. Или, като стана въпрос, кой знае колко бляскава.
Сякаш разчела мислите ми, Сейди се обръща и оглежда критично дънките ми.
— Може би никога не си се чувствала така. Защо не вземеш за разнообразие да облечеш нещо истински красиво?
— Дънките ми са си много хубави! — потупвам ги отбранително. — Може и да не са точно красиви…
— Сини са! — Тя вече е възвърнала духа си и ме пронизва с поглед. — Сини! Най-грозният цвят в дъгата! Забелязвам, че днес целият свят се разхожда с тези отвратителни сини крака! Защо точно сини?
— Защото… — Свивам рамене. — Не знам.
Кейт напусна офиса доста рано, защото имала час при зъболекаря, и всички телефони мълчат. Може би и на мен ми е време да тръгвам. Поглеждам часовника си и душата ми се изпълва с въодушевление.
Оправям молива, втъкнат в косата ми, изправям се и оглеждам тоалета си. Чудата щампована тениска от „Ърбан Аутфитърс“. Сладък дребен медальон с жабче. Дънки и пантофки. Грим — в умерени количества. Идеално!
— Какво ще кажеш да излезем малко на разходка? — обръщам се с престорена небрежност към Сейди. — Виж колко хубав ден е навън!
— Разходка ли? — поглежда ме с присвити очи тя. — Каква точно разходка?
— Просто разходка!
И преди тя да е успяла да каже каквото и да било, затварям компютъра си, включвам служебния телефон на секретар и грабвам чантата си. Сега, когато планът ми е на път да се осъществи, усещам невероятна възбуда.
Отнема ни само двайсет минути да стигнем до Фарингдън и докато тичам нагоре по стъпалата на излизане от метрото, поглеждам часовника си. Пет и четирийсет и пет. Идеално!
— Какво правим сега? — следва ме крайно подозрителният глас на Сейди. — Мислех, че сме тръгнали на разходка.
— Така е. Отчасти.
Питам се защо трябваше да мъкна с мен и Сейди. Проблемът е, че може и да се нуждая от нея, ако ситуацията се усложни.
Насочвам се към ъгъла с главната улица и спирам.
— Какво чакаме сега?
— Никого! — изричам с престорено нехайство, без да си дам сметка, че се издавам. — Не чакаме никого! Просто… се мотаем. Гледаме как светът минава край нас. — Облягам се небрежно на близката пощенска кутия, за да й докажа тезата си, но после бързо се отдръпвам, защото се приближава жена, която иска да пусне писмо.
Сейди се появява пред мен и оглежда внимателно лицето ми, след това забелязва книгата в ръката ми и ахва.
— Знам какво правиш! Ти го следиш! Чакаш Джош! Нали?