— Просто поемам юздите на своя живот — отговарям, без да смея да я погледна. — Ще му покажа, че съм се променила. Когато ме види, ще осъзнае грешката си. Само почакай и ще видиш!
— Това никак не ми харесва! Ама никак не ми харесва!
— Би ли млъкнала, ако обичаш?!
Проверявам отражението си в близката витрина, слагам си още малко гланц, а после го попивам с кърпичка. Изобщо не възнамерявам да я слушам! Аз съм напълно готова за действие! Чувствам се с подновени сили. Всички тези пъти, когато се опитвах да вляза в главата на Джош, всички тези пъти, когато се опитвах да разбера какво всъщност иска от нашата връзка, а той непрекъснато ме отблъскваше… Но сега най-сетне знам какво точно иска! И знам как да накарам нещата между нас да заработят!
От онзи обяд насам аз съм тотално нов човек. Поддържам банята си в изряден ред и чистота. Престанах да пея под душа. Взех решение никога и за нищо на света да не споменавам за нечия друга връзка. Даже разгледах онази книга с фотографии на Уилям Егълстън, но мисля, че точно тя би дошла малко в повече точно днес. Поради което държа книга със заглавие „Лос Аламос“, която всъщност представя друга негова колекция. Джош ще ме види в съвсем различна светлина! Направо няма да повярва! Сега единственото, което остава, е по нарочна случайност да се сблъскам с него, когато той излиза от работа. Офисът му е на около двеста метра оттук.
Без да отлепям очи от входа, аз се насочвам към малка ниша до входа на един магазин, откъдето разполагам с перфектен изглед към всички, които отиват към станцията на метрото. Покрай мен минават двама колеги на Джош и аз усещам как стомахът ми се свива на топка. Всеки момент ще бъде тук!
— Слушай какво! — обръщам се настойчиво към Сейди. — Възможно е да се наложи да ми помогнеш мъничко!
— Какво искаш да кажеш с това „да ти помогна“? — вирва надменно брадичка тя.
— Да подтикнеш мъничко Джош. Да му кажеш, че ме харесва. За по-сигурно.
— И защо ще трябва да се нуждае от подтикване? — срязва ме тя. — Нали сама каза, че когато те види, той веднага щял да осъзнае грешката си?!
— Така е! — махвам нетърпеливо с ръка. — Но е възможно да не го осъзнае веднага! Може да се нуждае от… леко бутване. От начална скорост. — После, в прилив на вдъхновение, добавям: — Като старите коли! По твоето време! Спомняш ли си? Започваш да въртиш манивелата и въртиш ли, въртиш, докато внезапно двигателят се прокашля и тръгва. Сигурно си го правила милион пъти!
— С коли, а не с мъже! — изтъква тя.
— Същото е! Щом веднъж двигателят тръгне, всичко ще е наред! Сигурна съм… — Затаявам дъх. О, боже! Ето го!
Той върви бавно и замислено със слушалки в ушите, бутилка минерална вода в ръка и съвсем нова и адски готина чанта за лаптопа. Краката ми внезапно отказват да ме слушат, обаче нямам време за губене! Излизам бавно от скривалището си, после правя още една крачка напред и още една, и ето че се озовавам точно на пътя му.
— О! — Старая се да звуча максимално изненадана. — Ммм-мм… Здравей, Джош!
— Лара! — Той изтръгва слушалките от ушите си и застава нащрек.
— Бях напълно забравила, че работиш тук! — изчуруликвам и си лепвам свежарска усмивка. — Какво съвпадение!
— Д-д-да — измънква той.
Ама че човек! Защо трябва да бъде толкова подозрителен?!
— Знаеш ли, точно оня ден се бях сетила случайно за теб — побързвам да го успокоя. — За онзи път, когато се озовахме пред погрешната „Света Богородица“. Помниш ли? Когато джипиесът обърка всичко? Голям смях падна, нали?
Започвам да бъбря неудържимо. Внимавай, момиче, по-спокойно!
— Странна работа — изрича след кратка пауза Джош. — И аз си мислех за това онзи ден. — Погледът му пада върху книгата в ръцете ми и той се ококорва от изумление. — Това не е ли… „Лос Аламос“?
— О, да! — кимвам нехайно. — Онзи ден разглеждах у нас една фантастична книга, наречена „Демократична камера“, и снимките в нея толкова ми харесаха, че не се сдържах и си купих и тази. — Потупвам книгата с нежност, а после вдигам очи и уж едва сега ми е хрумнало, се провиквам: — Хей, май и ти много харесваше Уилям Егълстън, нали? — Сбърчвам невинно чело. — Или май беше някой друг, а?
— Обожавам Уилям Егълстън! — натъртва бавно Джош. — Нали точно аз ти подарих „Демократична камера“?!
— Така ли? Да бе, вярно! — шляпвам се по челото. — Как можах да забравя такова нещо!
Забелязвам пълното му озадачение — лицето му е като отворена книга за мен. Той е в отстъпление. Значи е крайно време да продължа нападението.