— Добре де, ама хората се променят, не е ли така?! — изтъквам. — Ето че сега проявявам интерес! Та исках да те питам, тази снимка ли е единственото, което е останало от къщата?
— Не съвсем — отговаря татко. — Например дъбовото бюро в антрето също е от тази къща.
— В нашето антре?! — ококорвам се аз. — Ама аз си мислех, че всичко е изгоряло в пожара!
— Почти си права. Бяха спасени съвсем малко неща. — Усещам как татко вече започва да се отпуска. — Бяха оставени на склад, където престояха години наред. На никого не му се занимаваше с тях. В крайна сметка със задачата се зае Бил, след като дядо ти почина. Тогава той имаше много свободно време. Аз трябваше да чета за изпитите си по счетоводство, а той — колкото и да не ти се вярва днес — в онези години не беше от най-работливите. — Тук татко се засмива и го чувам как отпива от кафето си. — Впрочем същата година се оженихме с майка ти. Та онова дъбово бюро беше първата ни мебел като семейство. Между другото, то е превъзходен образец на стила арт нуво.
— Малеее!
Направо не мога да повярвам, че толкова години съм минавала покрай това бюро, сигурно хиляди пъти съм го правила и нито веднъж не ми е дошло на ум да попитам откъде е! Може пък да е било личното бюро на Сейди! Може би в него е съхранявала тайните си писма! Когато най-сетне затварям телефона, забелязвам, че Кейт прилежно се труди. Не мога да я изпратя за нова доза кафе. Обаче нямам търпение да обсъдя със Сейди току-що чутото от татко.
Обръщам се към компютъра си, отварям нов файл и написвам: „Хей, Сейди, знаеш ли, че не всичко е било изгубено в онзи пожар? Някои от нещата били на склад! И знаеш ли кое е най-интересното? Оказва се, че у дома имаме бюро от вашата стара къща!“.
Мозъкът ми започва да щрака на пълни обороти. Вероятно бюрото си има някое тайно чекмедже, пълно с нейните съкровища! И само Сейди знае как се отваря това чекмедже! Значи тя може да ми каже тайния код и аз незабележимо да го отворя, да издухам прахта и да намеря вътре… нещо адски готино! Правя й крадешком жест да се приближи и й соча екрана.
— Знам, че бюрото е било спасено — отговаря ми тя, след като прочита съобщението. В интерес на истината изобщо не изглежда впечатлена от тази новина. — Още навремето ми изпратиха списък на оцелелите вещи в случай, че искам някоя от тях. И за какво са ми?! Някакви отвратителни грънци, гнусни оловни съдини, отблъскващи мебели!
„Изобщо не са отблъскващи! — пиша аз с видимо възмущение. — Бюрото било прекрасен образец на арт нуво!“
Вдигам очи към Сейди и я виждам как прави знак с ръка за прерязване на гърлото.
— Фалшификат! — изрича, а аз едва сдържам кикота си.
„Окей — пиша. — Казах на татко за Джош.“ И вдигам очи, за да видя реакцията й. Обаче тя само подбелва очи и изчезва.
Хубаво. Щом така иска! Пък и изобщо не ми пука какво мисли тя! Облягам се назад, грабвам мобилния си телефон и се връщам на един от есемесите на Джош. Сърцето ми се изпълва с топлина и задоволство, както когато пия чаша горещ шоколад. С Джош отново сме заедно и всичко на света е наред!
Може пък да взема да се обадя на Джош и да му съобщя колко много се радват всички за нас.
Не, по-добре да не го притеснявам. Нали не трябва да съм много настойчива?! Ще оставя тази работа за след час-два.
Телефонът на бюрото на Кейт звъни и аз се питам дали пък не е той. Обаче миг по-късно асистентката ми изрича:
— Ще ви свържа. Изчакайте, моля! — Вдига тревожно очи към мен и казва: — Лара, обажда се Джанет от „Леонидас спортс“! Да я свържа ли с теб?
Всичкият горещ шоколад се оттича от стомаха ми.
— Разбира се — промърморвам. — Ще говоря с нея. Дай ми само трийсетина секунди! — Настройвам се подходящо, а после вдигам слушалката с най-жизнерадостния маниер на преуспяващ консултант по подбор на персонал. — Здравей, Джанет! Как си? Получи ли вече краткия ни списък?
Снощи Кейт й изпрати краткия списък по имейла. Трябваше да се досетя, че тя веднага ще се обади. Защо не си взех един ден отпуска, за бога?! Или пък да се престоря, че съм си изгубила гласа!
— Надявам се, че и за теб списъкът е бил точно толкова вълнуващ, колкото и за мен! — допълвам ведро.
— Нищо подобно — изрича Джанет с обичайния си груб, безапелационен маниер. — Виж какво, Лара, нещо не разбирам. Защо Клайв Хокстън е в списъка?
— А, Клайв! — Опитвам се да звуча самоуверено. — Какъв мъж! Какъв талант само!