— Всички в каютите! — извика той, след което пое руля и се запромъква в тъмнината. Но не можа да се измъкне от опасните плитчини и една вълна се разби на палубата със страшна сила.
Друга вълна нямаше, но тази едва не отне живота на капитана.
Боцманът се затича към него, но Севаро вече се изправяше, плюейки вода.
Заведоха го до каютата му, тъй като се нуждаеше от почивка.
Докато капитанът си почиваше Ференцио Малдини, който изпълняваше длъжността боцман, пое управлението на кораба. Бурята вече си отиваше. Няколко часа по-късно морето утихна съвсем.
Севаро, който се беше съвзел от удара на вълната, отиде лично да провери каютите. Това не беше негово задължение, но той искаше да се увери, че всички са добре.
Стигна до номер 15 и спря. Заслуша се — не се чуваше никакъв шум.
— Куинси — извика той тихо — вътре ли си?
Никой не му отговори.
Неясна тревога се появи в сърцето му. Отвори вратата и влезе. Дори леглото му беше непокътнато.
„Къде ли може да е?“ Севаро излезе от каютата и тръгна надолу по коридора. Тревогата му нарастваше с всяка изминала минута. Беше стигнал почти до палубата, когато насреща му се зададе Малдини.
— Капитане, какво се е случило? — попита той с недоумение.
— Куинси го няма. Разпръснете се, трябва да го открием.
Заповедта бе изпълнена, но момчето го нямаше на кораба. Спуснаха водолази в морето, но не откриха нищо.
На 27 август капитанът се свърза с бреговата охрана в Канкун.
Изпратиха специализиран екип, който претърсваше морското дъно през целия ден, но по-късно издирването бе прекратено, а в корабния дневник бе записано:
„Куинси Медейра изчезна безследно по време на буря на 26 август 1885 г. близо до Канкун.
Стажант Медейра бе само на 13 години, а спаси мен — своя капитан — на 19 август, същата година, от пречупената мачта, отново по време на буря.
Куинси бе герой!
Поклон пред паметта му!“
Тайни и загадки
На борда на „Герой“
август 1895 г.
В мига, в който корабът потегли, една красива млада жена излезе от каютата си и се запъти към палубата. От униформата, която носеше, можеше да се разбере, че е една от новопристигналите на кораба стажанти.
В ръцете си държеше бележник, върху корицата, на който бяха отбелязани отличителните знаци на ВВУ „Св. Анна“ в Севиля, както и името на стажантката. Бележникът будеше съмнението, че девойката предпочита да преглежда записките си на тихо и приятно място. Но в ръцете и той служеше за прикритие.
Стажантката се огледа, приближи се до палубата и заплака.
За какво плачеше тя? Може би за дома си в Испания, или това бяха сълзи на щастие…?
Едва ли!
Времето беше мъгливо и тя не забеляза мъжа, който неусетно се беше приближил до нея и учудено се взираше в тъмнината.
Този човек беше Антонио Севаро.
Той погледна часовника си — показваше точно 22:30 ч. По това време на нощта не беше позволено на стажантите да излизат от каютите си, нито пък да се разхождат по палубата. Това беше военен кораб и имаше строго определени правила. Очевидно една от новите стажантки ги бе нарушила още първата вечер — веднага след вечерната проверка.
Той пристъпи напред и очите му се спряха на бележника. Неволна усмивка озари лицето му. Стажантката, дръзнала да наруши строгите военни правила, беше негова подчинена, което го учуди още повече. В досието, което вече бе успял да разгледа, пишеше, че стажант Анджела де Каста е една от най-изпълнителните и прилежни ученички от ВВУ „Св. Анна“ в Севиля. Какво правеше тя тук?
Капитанът се замисли. Да я остави ли да се наслаждава на приятната вечер, или да я накаже за непокорството?
Севаро решително пристъпи напред!
— Анджела де Каста, какво, по дяволите правиш тук?
Този глас я вледени. Познаваше го до болка, при все, че бе пристигнала едва сутринта, но притежателят му не биваше да я вижда разплакана. Затова с рязко движение избърса сълзите си, обърна се и се изпъна като струна пред началника си.
— Г-н полковник, сър! — произнесе тя ясно и отчетливо.
— Защо си нарушила забраната? — със същия тон попита той.
За миг тя се поколеба. Да му каже ли истината, или да замълчи?
— Зададох ти въпрос, стажант!
Наложи се да го излъже.
— Желаех да прегледам записките си, преди да си легна, сър! — заяви тя — Но тъй като в каютата ми няма осветление, реших да дойда тук.
— Кой отговаря за твоята каюта?
— Не мога да зная, сър! — със същия ясен глас изрече Анджела.
Полковникът се замисли. Тя беше права като каза, че не знае — та нали току-що пристигна. Той се огледа, свали електрическата крушка от палубата и я подаде на стажантката.
— Вземи я — каза той меко — утре ще поставим нова. Сега се прибирай в каютата си и никога повече не нарушавай корабните забрани.
— Слушам, сър! — отсече тя и си тръгна, но едва направила няколко крачки спря, и след кратко колебание се обърна.
— Извинете, сър, няма да се повтори. — След което едва ли не затича по стълбите.
Капитанът направи една обиколка по палубата, за да се увери, че всичко е наред, въздъхна тежко и тръгна към каютите.
Спря пред номер 15 и се заслуша. Стори му се, че чува лек шум.
Звукът се повтори отново и Севаро най-после разбра — стажантката плачеше. Това го забърка за момент, но бързо се овладя.
Дали да почука?
Не, по-добре не!
Имаше доста работа, а длъжността не му позволяваше да се бърка в личния живот на подчинените си.
Законът забрани тази намеса още преди десет години.
Десет години!
Спомените нахлуха в съзнанието му и той поклати глава, сякаш да се отърси от тях.
Но те не си отиваха.
Момчето бе още живо в сърцето му. Беше го обикнал като брат, ала съдбата му го отне. Прибра се в каютата си, тръшна се на леглото, и заплака.
Нямаше кой да го разбере!
Дълго лежа така със сълзи на очи, и неволно в съзнанието му изплува образът на Анджела.
Кой знае защо той свърза стажантката с момчето, и тя остана в сърцето му завинаги.
Късно през нощта се успокои, и най-после заспа…