— Анджи — извика той — Господи, още ли не си станала? Хайде, сестричке, време е за пътуване!
— Куинси, кога ще се научиш да влизаш по-тихо в стаята ми? — попита Анджела намръщено — Колко е часът?
— Хайде, стига! Не се сърди! Часът е вече седем сутринта и корабът ми е готов за отплаване.
— Кога ще спреш да нахлуваш в стаята на годеницата ми, лейтенант?
Той се обърна. На вратата стоеше Севаро и го гледаше полусърдито.
— Капитане…
— Първо, вече не съм нито капитан, нито полковник — прекъсна го той — и мисля, че имам право да събудя годеницата си и да й кажа „Добро утро“. Прав ли съм?
— Напълно, сър!
— Стига с тези официалности, Куинси! — махна с ръка Севаро. — Предпочитам да ме наричаш Антонио.
— Да… Добре…
Куинси изглеждаше смутен и дори засрамен. Дори Анджела се усмихна:
— Какво има, братле? Да не би да си глътна езика?
— Анджи, извинявай, че нахлух така, ще бъда по-внимателен занапред, обещавам — той понечи да излезе.
— Куинси, почакай! — спря го Севаро. — Да не би да те засегнах с нещо? Аз само се пошегувах.
— Така ли, сър? — погледна го той.
— Разбира се, лейтенант, но исках да събудя сестра ти и да й кажа, че тръгваме.
— Тръгваме ли? — извика Анджела — Но… аз още не съм готова.
— Ами побързай да се приготвиш, скъпа! Нали не искаш да те оставим тук? — пошегува се той.
— Не е смешно, Тони! — намръщи се тя.
— Хайде, Куинси! — подкани го той — Ще чакаме отвън, докато стажант Медейра се облече и събере нещата си.
Те отидоха отново в училището, където ги посрещнаха Арчи и Мануел.
— Къде са останалите, Арчибалд? — попита Севаро.
— Приготвят закуска за кадетите, сър! — усмихна се той.
— О, не знаех, че имат и такива умения — погледна го шеговито Севаро.
— Какво искате да кажете, сър?
— Не го слушай, Арчи! — намеси се Куинси — Полковникът днес явно е решил да се шегува с всичко и всички.
— Щом е така, приемам шегата с удоволствие — усмихна се Арчи. — А вие кога тръгвате?
— Веднага, щом Анджи се появи — каза лейтенантът — Не разбирам защо се бави.
— Спокойно, Куинси, Ребека и Фатима също ги няма — каза Севаро.
— Да отидем до кораба, сър, да проверим дали всичко е натоварено, не бих искал да забравим нещо.
Те тръгнаха към кея.
„Синята птица“ бе напълно готова за път и те спокойно можеха да потеглят към Венеция.
Когато се върнаха, момичетата ги чакаха с нетърпение и се изправиха веднага, щом ги видяха.
Тогава кадетите излязоха от училището и засвириха тържествения марш, както по време на откриването.
Всички онемяха — такава изненада не бяха очаквали.
— Това е по инициатива на кадетите, приятели — каза Мануел, който се бе приближил до тях. — Те пожелаха да ви изпратят, но знаят, че ще се видят отново с вас във Венеция.
— Изненадата е страхотна, капитан Гарсия — каза Севаро — ще ви се обадим, когато определим датата за голямото събитие.
В това време децата спряха да свирят и той се обърна към тях:
— Скъпи кадети, благодарим за великолепното изпълнение и ви пожелаваме успех във всичко. Ние сме готови да отпътуваме! Останете със здраве и Бог да ви благослови!
— На добър час, сър! — извикаха децата. — И попътен вятър! Ще се видим във Венеция!
Такава беше раздялата им с тях — сърдечна и топла!
Те тръгнаха към кораба, който се полюшваше над вълните, сякаш ги приканваше да побързат.
Това беше последното пътуване към щастието, което ги очакваше край бреговете на гостоприемната Венеция!
Когато пристигнаха, слънцето вече бе залязло и градът изглеждаше по-приказен от всякога.
Нощта ги прегърна смело и те се отправиха към хотела, за да си запазят стаи, след което решиха да се разходят на моста на въздишките.
След това се прибраха в хотела, за да поспят. Трябваше да си починат добре, преди да начертаят плановете за утрешния ден.
Петимата се събраха отново по време на закуската.
— Какво ще правим днес, Куинси? — попита Севаро.
— Като начало аз и Ребека ще отидем да си потърсим жилище, надявам се да намерим нещо подходящо и не много скъпо.
— Аз мога да ви помогна — каза Фатима.
— Разбира се! — възкликна Ребека. — Ще се радваме да ни придружиш. А вие какво ще правите, Анджи?
— Ще тръгнем с вас — каза тя. — Ние също ще огледаме за жилище!
— Добре тогава! — усмихна се Фатима. — Щом всички ще си купуват имот, аз ще ви заведа там, където е най-изгодно за вас.
След закуската Фатима ги поведе към мястото, както им бе обещала.
От площад „Сан Марко“ се насочиха към часовниковата кула и като завиха наляво се качиха на vapoetti (воден автобус), който ги отведе на улица Сан Антонио (Calle Sant’Antonio).