Анджела с радост си помисли, че на това място можеха да ловят риба, а Куинси можеше да остави кораба си на кея. Тя погледна Антонио и неволна усмивка пропълзя по устните й.
Той така бе впил поглед в една от снимките, че дори не забеляза как всички обръщат поглед към него и се усмихваха задоволително.
— Антонио, добре ли си? — попита Анджела.
— Да, скъпа, просто не мога да откъсна поглед от гледката.
— Аз също си харесах жилище! — каза Куинси. — Мисля, че това ни устройва, Ренцо! Започвай, а ние ще те посещаваме честичко, обещавам ти!
— Добре, приятелю. Сега, когато сте тук, какво ще правите?
— Аз, Анджела и Ребека ще се запишем в сухопътните войски на Венеция, тъй като капитанът е към друг щат, може да си вземеш няколко дни отпуск и заедно с него да посетите военноморската ни база във Валенсия, нали, Антонио? — погледна го той. — Ние тримата имаме доста работа тук, след като си получим жилищата, нищо не ви пречи да си направите малка разходка.
— Прав си, Куинси! Това е чудесна идея. Аз няма да съм ви много нужен тук.
— И аз ще дойда с вас! — каза Фатима. — Ще направя репортаж за училището и кадетите.
— Фатима! — възкликна Ренцо. — Отиваме на почивка, няма да допусна да работиш.
— Това не е работа, Ренцо, а задължение. Куинси заслужава да получи нещо повече, нали?
— Но какво общо има той с това?
— Когато видиш базата, ще разбереш! — усмихна се тя. — А сега действай и покажи колко си добър в сделките. Ние си тръгваме, но ще дойдем пак. Довиждане, Ренцо!
— Довиждане, приятели!
След като остана сам, Малдини веднага се обади на собствениците и си уреди среща.
За по-малко от седмица успя да уреди всички документи по продажбата и с удоволствие връчи ключовете на новите собственици, след което двамата с Антонио взеха Фатима и заминаха за Валенсия.
Когато му разказаха как са се сдобили с базата и в чия чест е построена тя, той бе толкова щастлив, че чак се разплака.
Антонио остави имота изцяло в ръцете на годеницата си, защото знаеше, че тя ще се справи прекрасно с подредбата на новия им дом.
А тя вече се подготвяше за предстоящата сватба!
Подреди изкусно жилището, постави красиви цветя във всички стаи и след като приключи, отиде до дома на Куинси и Ребека, за да им помогне.
Но те вече бяха готови!
Затова се отправиха към града, където тримата подадоха документи за приемането им в сухопътните войски.
Оттам Анджела и Ребека излязоха с чин лейтенант, а Куинси получи повишение в чин капитан, което го развесели:
— Четири години се борих за това звание, а вие го постигнахте само за една година. Това е несправедливо, не мислите ли?
— Справедливо е, ако си в родината, Куинси! — усмихна се Анджела. — Но тъй като ти си бил в Мексико, където правилата и законите са други, е трябвало да се бориш, за да го постигнеш. Затова ти си много над мен и Ребека и се надявам да научим много от теб.
— Добре, сестричке! — усмихна се той. — Добре!
Те бяха щастливи, че са заедно!
Прибраха се у дома и решиха да си починат след изморителните два дни.
Кога ли щеше да се върне Антонио?
Анджела заспа с мисълта за годеника си, а той вече бе на път към Венеция!
Ренцо и Фатима го бяха помолили да се прибере при Анджела, защото виждаха, че мислите му са заети единствено с нея.
Така той остави сестра си и Малдини в училището и отпътува от Валенсия.
Не можеше да бъде далеч от мястото, където бе сърцето му!
Когато влезе в новия си дом, бе вече ранно утро.
Той огледа всяка една от стаите и вътрешно се усмихна — Анджела бе превърнала жилището в райско кътче!
След като се насити на гледката, той тихичко влезе в спалнята. Годеницата му спеше дълбоко и въпреки че копнееше да я целуне, предпочете да я погледа, докато спи.
Най-после Анджела се размърда и отвори очи.
— Тони — извика тя радостно — кога се върна? Защо не ме събуди?
Тя скочи от леглото и силно го прегърна.
— Здравей, скъпа — каза той нежно — радвам се да те видя, толкова много ми липсваше — притегли я към себе си и нежно я целуна.
— Ти също ми липсваше, скъпи!
Той се огледа.
— Много добре си подредила къщата, Анджела! Гордея се с теб. Какво стана с армията? Приеха ли ви?
— Да, скъпи! Аз и Ребека сме лейтенанти, а Куинси го повишиха в чин капитан.
— Гледай ти! — усмихна се той. — Не очаквах, че ученикът ще надмине учителя си, току-виж след година е станал полковник, дори генерал — пошегува се той — но се радвам за вас, ти и Ребека заслужавате това, Куинси също. А какво стана с археологията, да не би да си се отказала от нея?