Стивън Кинг
Въведение (Skeleton Crew)
На Артър и Джойс Грийн
Почакай… само няколко минути. Искам да поговоря с теб… и тогава ще те целуна. Почакай…
1
Тук ви предлагам няколко разказа, ако проявявате интерес. Те покриват дълъг период от живота ми. Най-старият „Онази с косата“, бе написан, когато бях на осемнадесет години. Предното лято бях тръгнал в колежа. Идеята ми дойде в главата в задния двор на къщата ни в Уест Даръм, Мейн, играехме баскетбол с брат ми и когато чета разказа, ми става малко тъжно за онези времена. Най-новият, „Балада за гъвкавия куршум“, бе завършен през ноември 1983. Това е период от осемнадесет години и сигурно не изглежда чак толкова дълъг в сравнение с такива дълги и богати писателски кариери като тези на Грейъм Грийн, Съмърсет Моъм, Марк Твен и Еудора Уелти, но определено е по-дълъг от времето на Стивън Крейн и приблизително толкова, колкото е била цялата кариера на Х. П. Лавкрафт.
Един мой приятел ме попита преди година-две защо си правя този труд. Той изтъкна, че романите ми носят много добри пари, докато разказите са на загуба.
— Как изчисли, че е така? — попитах аз.
Той почука с пръст по най-новия (за тогава) брой на „Плейбой“, откъдето бе тръгнал разговорът. В него беше публикуван един мой разказ („Компютърът на боговете“, ще го намерите някъде тук) и аз му го бях показал с нещо, което считах, че е законна гордост.
— Добре, ще ти докажа — каза той, — ако нямаш нищо против да ми кажеш колко ти платиха за това нещо.
— Не, нямам. — казах аз. — Получих две хиляди долара. Не е съвсем нищо, Уайът.
(Всъщност той не се казва Уайът, но не бих искал да го поставя в неудобно положение).
— Не, не си получил две хиляди — каза Уайът.
— Не съм ли? Ти да не си проверявал сметката ми в банката?
— Не, но зная, че си получил хиляда и осемстотин, защото агентът ти взема десет процента.
— Напълно си прав — казах аз. — Той си ги е заслужил. Той ме уреди за „Плейбой“. Винаги съм искал да публикувам разказ в „Плейбой“. Значи са били хиляда и осемстотин, а не две хиляди. Голяма работа.
— Не, получил си 1710 $.
— Какво?
— Е, нали ми каза, че твоят менажер получава пет процента от чистата печалба?
— Е, да — хиляда и осемстотин без деветдесет. Все пак си мисля, че 1710 $ не е чак толкова лошо за…
— Само дето не е толкова — продължи садистът. — В действителност това са нещастни 855 $.
— Какво?
— Да не искаш да ми кажеш, че не си в категорията, която плаща петдесет процента данъци, Стийви?
Мълчах. Той знаеше, че съм в тази категория.
— А в крайна сметка това са само 769,50 $, нали?
Кимнах с неохота. Мейн е щат, в който има данък общ доход от десет процента за всички жители, които попадат в моята категория и тези проценти трябва да се плащат на щата. Десет процента от 855 $ всъщност са 85,50 $.
— За колко време написа този разказ? — настоя Уайът.
— Около седмица — казах аз начумерено. Всъщност по-скоро две седмици, като се имат пред вид преработките, но нямах намерение да казвам това на Уайът.
— Значи през въпросната седмица си заработил 769,50 $ — каза той. — Знаеш ли колко печели седмично един водопроводчик в Ню Йорк, Стийви?
— Не — казах аз. Не обичам хората, които ми казват Стийви. — Пък и ти не знаеш.
— Разбира се, че знам — каза той. — Около 769,50 $, след като си платят данъците. Така, че доколкото аз мога да се ориентирам, ти си на чиста загуба. — Той се засмя гръмогласно и ме попита дали има още бира в хладилника. Казах му, че няма.
Смятам да изпратя на Уайът екземпляр от тази книга, заедно с едно малко писъмце. В него ще напиша: Няма да и кажа колко ми платиха за тази книга, но ще ти кажа това, Уайът, че като цяло „Компютърът на боговете“ ми донесе малко повече от две хиляди и триста долара, без дори да броим онези 769,50 $, които толкова те разсмяха, когато бяхме в къщата ми на езерото. Ще подпиша писъмцето Стийви и ще добавя Р.S.: Всъщност онази вечер имаше още бира в хладилника и аз сам си я допих, когато ти си отиде. Смятам така да му дам да разбере.
2
Само дето не става въпрос за пари. Признавам, че страшно се зарадвах, когато ми платиха 2000 $ за „Компютъра на боговете“, но също толкова страшно се зарадвах, когато ми платиха 40 $ за „Онази с косата“, когато публикуваха разказа в „Шокиращи Мистерии“ или пък, когато ми изпратиха дванадесет бройки от списание „Убрис“, в което публикуваха „Тук там има тигри“.
Искам да кажа, че човек се радва на парите, да не се увличаме прекалено по тази тема (поне не още). Когато започнах да публикувам редовно разкази в списанията за мъже, като например „Кавалиър“, „Дюд“ и „Адам“, бях на двадесет и пет, жена ми беше на двадесет и три. Имахме едно дете и чакахме второ. Работех по петдесет-шестдесет часа на седмица за 1,75 $ на час. Не може да се каже, че живеехме с някакъв бюджет. Това бе по-скоро една модифицирана версия на Марша на Смъртта. Чековете за тези разкази (които се плащаха при публикуването им, никога при приемането) винаги идваха тъкмо на време, за да платим антибиотика за ушната инфекция на бебето или да задържим телефона още един рекорден период от цял месец. Да си кажем честно, парите са много нужно и много упойващо нещо. Както казва Лили Кейвноу в „Талисманът“ (това е реплика на Питър Строб, не моя) „Човек никога не може да бъде достатъчно слаб или достатъчно богат“. Ако не вярвате в това, значи никога не сте били истински дебел или истински беден.