Кара хвърли кърпата във ведрото. Наведе се над Калан с набраздено от грижи и притеснение чело.
— Майко Изповедник, Господарят Рал каза, че няма да ни поведе, докато хората не му се докажат.
— Вече съм по—добре. Надявам се да успея да му помогна да преодолее случилото се. Да го убедя колко важно е да продължим борбата.
— Но тук става въпрос за магия — Кара повдигна разбридания край на синьото одеяло. — Господарят Рал каза, че било видение. Това означава магия и следователно той е наясно за какво става въпрос и ще постъпи така, както сметне за добре. Трябва да проявим разбиране към преживяното от него, загубата от Ордена, която всички ние претърпяхме. Освен това не забравяй, че Ричард не е роден сред магия и че предвождането на армии не е нещо, което прави от малък.
Кара се наведе и изплакна кърпата във ведрото. След като я изстиска, продължи да почиства раната на Калан.
— И въпреки това той е Господарят Рал. Нима вече не е доказал стотици пъти, че разбира от магия?
По този въпрос Калан не искаше да спори. Знаеше само, че въпреки всичко Ричард не е натрупал достатъчно опит, а в тези неща опитът бе важен. Кара не само се страхуваше от магията, но и лесно се впечатляваше от всеки магьоснически акт. Подобно на повечето хора, тя не правеше разлика между най—елементарното вълшебство и магията, която може да промени из основи същината на света. Калан започна да осъзнава, че Ричард не е имал видение в същинския смисъл на думата, а е достигнал до заключение на базата на собствените си разсъждения.
Вярно, в по—голямата си част думите му имаха смисъл, но Калан предполагаше, че въпреки всичко чувствата вземат връх над мислите му.
Кара вдигна глава. В гласа й се долавяше несигурност, ако не отчаяно объркване.
— Майко Изповедник, как ще могат хората да се докажат пред Господаря Рал?
— Представа нямам.
Кара остави кърпата и погледна Калан в очите. Настъпи дълъг, мъчителен момент на неловко мълчание, след което Морещицата продължи:
— Майко Изповедник, струва ми се, че Господарят си е загубил ума.
Първата мисъл на Калан бе дали генерал Рейбич не си е рекъл същото.
— Нали уж Д’Харанците не очаквали да разбират своя Господар Рал и не обсъждали поведението му.
— Има и още нещо — Господарят Рал ми повтаря, че иска да мисля за себе си.
Калан отпусна ръка върху нейната.
— Колко пъти досега сме се съмнявали в него? Помниш ли кокошката, дето не беше кокошка? И двете с теб решихме, че е откачил. А не беше.
— Тук не става въпрос за някакво чудовище, което ни преследва. Касае се за нещо много по—голямо.
— Кара, винаги ли спазваш заповедите на Ричард?
— Разбира се, че не. Моята задача е да го пазя и не мога да допусна глупостта му да ме отклони от изпълнението на задълженията ми. Изпълнявам само онези заповеди, които не го излагат на опасност. Или пък ако ми нареди нещо, което и бездруго съм възнамерявала да свърша. Или ако заповедите му касаят мъжката му гордост.
— Винаги ли изпълняваше заповедите на Мрачния Рал?
Кара трепна при ненадейния сблъсък с това име — сякаш дори самото му споменаване можеше да го извика обратно от света на мъртвите.
— Човек или изпълнява заповедите на Мрачния Рал, независимо колко безумни са те, или бива изтезаван до смърт.
— Кой от двамата уважаваш?
— Готова съм да дам живота си за Господаря Рал. — Кара се поколеба, след малко докосна кожената си дреха с върховете на пръстите си — в областта на сърцето. — Никога не бих могла да изпитвам същото към когото и да е било друг … Аз обичам Господаря Рал. Не по начина, по който го обичаш ти, не както жена обича мъж, но въпреки това го обичам. Понякога сънувам колко съм горда, че му служа и го защитавам, понякога ме спохождат кошмар го провалям. — Челото на Кара изведнъж се сви — Няма да му кажеш, че го обичам, нали? Не бива да знае.
Калан се усмихна.
— Кара, мисля, че той така или иначе знае, понеже изпитва подобни чувства към теб. Но щом не искаш, няма да му кажа нито думичка.
Кара въздъхна с облекчение.
— Добре.
— А на какво се дължат тези твои чувства към него?
— На много неща … Той иска да мислим за себе си. Дава ни възможност за избор — дали да му служим или не. Никой Господар Рал преди него не е поставял нещата по този начин. Знам, че ако му бях казала, че искам да си тръгна, той нямаше да ме спре. Нямаше да нареди да ме изтезават до смърт за това. Щеше да ми пожелае всичко хубаво.
— И това е, което най—много цениш в него: той никога не е искал по никакъв начин да обременява живота ви. Според него няма справедливо потисничество. За първи път, откакто си била заловена и обучавана за Морещица, ти се случва да усетиш истинския вкус на свободата. Точно това, Кара, Ричард иска за всички.