Някои обаче се разгневяваха. Кой друг, ако не тя можеше да ги разбере. И все пак Ничи не можа да повярва на очите си, като видя толкова ядни реакции срещу подобна красота. Имаше хора, които мразеха живота. Тя и това разбираше. Имаше и такива, които отказваха да я погледнат, просто не искаха да прогледнат.
Останалите обаче реагираха точно като нея.
Вече всичко й се изясни. За пръв път в живота си намери смисъла. Ричард се бе опитал да й обясни, но тя не го послуша. Бе чувала истината и преди, но други — като майка й, като Брат Нарев, като Ордена, я заглушаваха и я принуждаваха да се срамува, че изобщо я слуша.
Майка й успя да я обучи добре и в момента, в който видя Брат Нарев, Ничи стана войник от армията на Ордена.
Когато видя статуята, тя най—накрая осъзна ясно пред себе си истината, която досега бе отказвала да прозре. Това бе истинската идея за живота, за която си мечтаеше, но която й бе убягвала цял живот.
Сега разбра защо животът й бе изглеждал така пуст, така безсмислен — сама го бе направила такъв, отказвайки да мисли. Ничи бе роб на нуждаещите се. Даде на господарите си най—доброто оръжие срещу себе си, поддаде се на гнусните им лъжи, като се окова във веригите на чувството за вина, сама се превърна в робиня на прищевките и желанията на другите, вместо да живее живота си така, както трябва — за себе си. Никога не се бе запитвала как така тя може да робува на чужди желания, а за останалите не е грешно да я превръщат в своя робиня. Тя не помагаше за доброто на човечеството, а само слугуваше на безброй врещящи малки тирани. Злото не бе едно голямо цяло, а непрестанен порой от малки злини, оставени без предизвикателство, докато се разраснат в чудовища.
Бе прекарала целия си живот върху плаващи пясъци, където нямаше място за разум и интелект, където се ценеше само вярата, а сляпата вяра бе свещена. Самата тя бе наложила безумна еднаквост върху това празно зло.
Помогна всички да станат еднакви, за да имат общ врат, на който най—лошите сред хората да могат — уж в името на доброто — да сложат ярем.
Ричард бе изправил срещу тяхната кула от празни лъжи само една прекрасна добра дума и бе подчертал значението й с прости слова на гърба на бронзовия слънчев часовник.
Животът бе нейн, за да го живее както иска. Не принадлежеше никому.
Свободата съществува преди всичко в главата на разумния мислещ човек — точно това й показа статуята на Ричард. Той я извая и го доказа. Той бе затворник на нея и на Ордена, но идеите му се издигнаха над тях.
Ничи осъзна, че винаги е знаела, че баща й притежава същото качество — тя го бе видяла в очите му, въпреки че той никога не успя да го използва. Ценностите му се изразяваха чрез работата му и затова тя от малка бе искала да стане майстор на оръжия като него. Винаги бе обичала и се бе възхищавала от представата му за живота, но бе потискала това чувство заради майка си и тези като нея. Същият поглед струеше и от очите на Ричард, същото усещане за живота като ценност, което така привличаше Ничи.
Сега тя знаеше, че е носила черно всеки ден след смъртта на майка си в неистово, неоформено желание да погребе не само хватката й върху своя разум, но и нещо повече — нейните низки идеали.
Толкова съжаляваше, че Ричард не си бе у дома. Искала му каже, че благодарение на него е намерила търсения отговор. Не можеше обаче да поиска прошка. Това, дето му бе сторила, бе извън всяка възможност за опрощение. Сега разбираше. Единственото, което можеше да направи, бе да поправи сътвореното зло.
Когато го откриеше, щяха да заминат. Да се върнат в Новия свят. Да намерят Калан. И тогава Ничи щеше да оправи всичко. Трябваше да е близо до Калан, поне да я вижда, за да може да развали магията. Нека Калан бъде свободна. Нека Ричард бъде свободен.
Колкото и да обичаше Ричард, сега тя разбираше, че той трябва да е с Калан — жената, която обича. Желанието й да го притежава не й даваше никакво право да постъпва така. Нямаше право върху живота на друг човек, както и останалите нямаха право върху нейния живот.
Легна на сламеника си и заплака при мисълта за цялото зло, което бе причинила на Калан и Ричард. Обзе я срам. Как можа да остане сляпа толкова дълго.
Не можеше да повярва, че е хвърлила целия си живот в полза на злото, само защото то тръбеше, че е добро. Тя наистина бе Сестра на мрака.
Поне сега можеше да поправи стореното зло.
А Калан почти не можеше да повярва, че е възможно да се събере такава огромна тълпа от хора. На лунната светлина, обагрила в златно тънката завеса от облаци, и благодарение на факлите, пламтящи тук—там в долината, долината изглеждаше залята от народ. Сигурно бяха стотици хиляди.