Поразен, Камил вдигна ръце.
— Никога не съм виждал толкова много хора тук посред нощ. Какво ли правят?
— Откъде да знам? — изсъска Кара. Тя бе в отвратително настроение, защото още не бяха открили Ричард.
И градът бе пълен с народ. Тъй като градските стражи обикаляха улиците, също недоволни от непривичната оживеност на града нощем, трябваше да потиснат нетърпението си и да бъдат по—предпазливи. Минаха часове, докато се доберат до строежа по задните тъмни улички, които Камил добре познаваше.
Младежът посочи с пръст:
— Ето там!
Те го последваха по улица с работилници, повечето от които бяха затворени и тъмни. Само в една—две все още имаше хора, работещи на светлината на лампи или свещи.
Когато видя някакъв мъж да тича срещу тях, Калан пъхна ръка под наметалото си и хвана дръжката на меча си. Той ги видя и изведнъж спря.
— Видяхте ли я?
— Кого да сме видели? — попита Калан.
Човекът развълнувано посочи:
— Там, при двореца. На площада! — той пак тръгна да бяга, но все пак извика след тях: — Аз отивам да доведа жена ми и децата. И те трябва да я видят.
Калан и Кара си размениха поглед в тъмнината.
Камил притича към една работилница и дръпна вратата, но бе здраво затворена.
— Виктор го няма. — Гласът не можеше да скрие разочарованието му. — Вече е доста късно.
— Знаеш ли какво има на площада? — попита го Калан.
Той се замисли.
— Площада? Знам къде е, но … Чакайте, Ричард ми каза да отида там. На площада. Каза да отида утре.
— Хайде да слезем там и да видим какво става — каза Калан.
Камил посочи с ръка:
— Това е най—краткият път — надолу по хълма зад ковашката работилница.
Площадът бе така претъпкан с народ, че им трябваше вече от час само за да слязат по хълма и да прекосят улиците около двореца. Въпреки че минаваше полунощ,;е повече хора прииждаха към площада.
Когато стигнаха двореца, Калан установи, че няма да могат да се доберат до площада. Там имаше огромна опашка от хора, подредени покрай фасадната стена, които търпеливо чакаха реда си. Когато Калан, Кара и Камил се опитаха да заобиколят и да видят какво става, хората от опашката направо се разбунтуваха. Всеки бе чакал дълго, за да стигне до мястото и никой не обичаше да го пререждат. Калан видя няколко мъже, които се опитаха да заобиколят опашката, но тълпата ги избута назад.
Кара извади ръка от пелерината си и спокойно показа на Калан своя Агиел. Калан поклати глава.
— Битките с пълчищата на Джаганг също бяха неравни, но ние тримата срещу неколкохилядна тълпа — вече не ми се харесва.
— Нима? — попита Кара. — А на мен ми се струваше съвсем равностойна борба.
Калан само се усмихна. Дори и Кара не би тръгнала срещу тълпа. Камил се намръщи, стъписан от хумора на Кара. Върнаха се на мястото си на опашката и се смесиха с тълпата.
Опашката зад тях бързо растеше и скоро те не виждаха края й. Всички наоколо изглеждаха изпълнени със странно напрегнато очакване.
Една пълничка жена отпред, загърната в дрипи, се а към тях с широка усмивка и им подаде парче хляб.
— Искате ли? — попита тя.
— Не, благодаря — отвърна Калан. — Много мило от ваша страна.
— Никога преди не съм правила подобно нещо — изкоти се жената, — но сега изглежда нормално, нали?
Калан не разбра думите й, но потвърди:
— Да, така е.
През цялата нощ опашката едва мърдаше напред. Калан усещаше мъчителни болки в гърба. Видя, че дори и лицето на Кара се сви в болезнена гримаса, докато се протягаше.
— Мисля, че е време да вадим оръжията си и да си пробием път — оплака се Кара най—накрая.
Калан се наведе към нея.
— Какво значение има? И без това нямаме друга работа до сутринта? Утре ще можем да отидем при ковача или на строителната площадка и да се надяваме, че ще открием Ричард. Но тази нощ не можем да направим нищо.
— Може би вече си е в стаята.
— Да не би да искаш пак да налетим на Ничи? Знаеш на какво е способна. Следващия път може и да не извадим същия късмет. Не сме минали всичкия този път само за да се изправим срещу нея — просто искам да видя Ричард.
Той може и да се върне в стаята си, но не е сигурно, затова пък можем да сме напълно убедени, че утре сутринта ще е тук.
— Като че ли си права — измърмори Кара.
Небето леко просветляваше в червено, когато най—после стъпиха на мраморните стъпала, водещи към площада. Отпред вече се чуваха степания и плач. Калан не разбираше причината, но виждаше как мнозина от хората на площада плачат. Най—странното бе, че други пък се смееха от сърце. Неколцина проклинаха, като че ли им бяха отнели насила последните спестявания.