Докато бавно напредваха по стълбите, Калан и Кара се опитваха да стоят скрити зад хората и да не привличат вниманието върху себе си. Площадът бе осветен от десетки факли, на чиято трептяща светлина тълпата изглеждаше безчетна. Миризмата на горящ катран се смесваше с киселия дъх на пот от притиснатите един о друг хора.
Изведнъж тълпата пред нея се размести и за миг Калан успя да види какво стоеше отпред. Гледката я накара да разтърка очи, но видението изчезна почти толкова внезапно колкото се бе появило, скрито от тълпата. Хората пред нея плачеха и както изглеждаше, повечето плачеха от радост.
Калан започна да различава учтиви мъжки гласове, които подканяха хората да се изтеглят, за да дадат възможност и на останалите да видят. Разноцветната тълпа бавно, но сигурно напредваше по бялата мраморна настилка на площада като просяци на коронацията на някой крал. Светлината на факлите постепенно бе заменена от яркото сутрешно слънце, което се появи на хоризонта. Златните му лъчи докоснаха фасадата на двореца.
Сцените, изсечени по каменните стени, бяха потискащи. Ако изобщо бяха по—различни от останалите скулптури в Стария свят, то бе само защото бяха по—мрачни, още по—ужасяващи, още по—отчайващо безнадеждни и по—многобройни.
Калан си припомни силуета на нейния Дух. Направо й прилоша, като си помисли, че са карали Ричард да работи по тези грозни неща по стените.
Усети, че я завладява мрачно чувство. Това бе Орденът — болка, страдание, смърт. Това очакваше и Новия свят в ръцете на тези чудовища. Не можеше да откъсне очи от сцените по стените, от съдбата на хората в нейната родина — съдба, която толкова много хора, заслепени, сами прегръщаха.
Изведнъж хората отпред се раздвижиха и тя зърна белите мраморни фигури, които се извисяваха в центъра. Гледката спря дъха й. Лъчите на зората ги осветяваха, а изгряващото слънце галеше благородните форми, за да изпъкне още повече тяхното величие.
Кара, също поразена от гледката, стисна ръката на Калан и болезнено впи пръстите си. Въображението на Калан бе покорено от благородството на духа, струящо от Фигурите на мъжа и жената.
Тя усети, че по бузите й се стичат сълзи и заплака открито като всички останали наоколо, вдъхновена от величието, достойнството, красотата на статуята пред нея. Тя бе всичко, което сцените по каменната стена отричаха. Тя щедро предлагаше това, което те скриваха. ЖИВОТ, гласеше надписът в основата. Калан едва си поемаше дъх през сълзи. Стискаше ръката на Кара и Кара стискаше нейната и така, опрени една на друга за подкрепа, те продължаваха напред в поток от споделени емоции. Мъжът от статуята не беше Ричард, но в него имаше много от Ричард. Жената не бе Калан, но достатъчно си приличаха и тя се изчервяваше, когато околните се заглеждаха в лицето й.
— Моля ви, погледнете и се изтеглете, за да могат и другите да видят — учтиво ги приканваха мъжете отстрани. Те не носеха униформи и изглеждаха също толкова разтърсени, колкото и всички останали. Като че ли бяха обикновени граждани, решили да помогнат.
Жената, която им бе предложила хляб, падна на колене, обляна в сълзи. Хората внимателно я изправиха на крака и й помогнаха да продължи напред. Тази жена, живяла цял живот в Стария свят, вероятно никога не бе виждала подобна красота.
Обикаляйки статуята, неспособна да откъсне очи, Калан протегна ръка и я докосна, както правеха и другите. Докато я отнасяха напред, пръстите й се допряха до гладката плът на камъка, а тя знаеше, че там са минавали и пръстите на Ричард. Заплака още по—силно.
Преди да се отдалечи, забеляза, че на гърба на диска на слънчевия часовник бяха изписани думите:
„Животът си е единствено ваш. Вдигнете се, за да го изживеете.“ Устните на мнозина повтаряха тези думи.
Тълпата продължаваше да приижда по стълбището, принуждавайки хората около статуята да се изтеглят напред. Мъжете зад статуята насочваха хората между колоните към задната част на недостроения дворец и навън към улиците, за да могат още хора да видят статуята.
— Иска ми се Бенджамин да можеше да я види — каза Кара, а сините й очи бяха премрежени от сълзи.
Калан не успя да удържи смеха си.
— Тъкмо щях да кажа, че ми се иска Ричард да я види.
Кара се засмя, докато продължаваха напред в огромния поток на тълпата.
Камил грабна ръката на Калан. Тя видя, че другата му ръка стиска ръката на Кара.
— Да — каза той авторитетно — Ричард я е изваял.
— Къде е? — попита Калан. — Къде според теб можем да го открием?
— Предполагам, че трябва да се върнем при ковача.
— Да се надяваме, че Ричард ще се появи там. Ако не, Виктор сигурно ще знае къде е.