— Това е животът. Вашият живот. Живейте го, както искате.
Той замахна с чука към сцените по каменната стена.
— Това пък ви предлага Орденът — смърт.
— Чухме достатъчно богохулства! — изкрещя Брат Нарев. — Унищожи злодейското си творение веднага или ще умреш!
Копията се вдигнаха.
Ричард спокойно и без страх погледна стражите и пристъпи към статуята си. Сърцето на Ничи щеше да изскочи от гърдите й. Не искаше статуята да се разруши. Бе прекалено красива. Това бе невъзможно. Не можеха да й я отнемат.
Ричард вдигна чука на рамото си. Вдигна другата си ръка към статуята и за последен път се обърна към множеството:
— Ето какво ви отнема Орденът — вашата човечност, вашата индивидуалност, вашата свобода да живеете собствения си живот.
Бързо вдигна чука.
С мощен замах стоманеният инструмент полетя напред. Ничи чу как наоколо въздухът изсвистя. Чукът удари основата на постамента с трясък и цялата статуя се разтърси.
За момент настана пълна тишина и Ничи чу единствения слаб звук — пукането и разцепването на самия камък.
Изведнъж с оглушителен трясък статуята се разлетя на парчета, вдигна се облак бял прах.
Чиновниците в задната част на площада започнаха да ликуват. Стражите свиреха и крещяха, размахвайки оръжията си във въздуха.
Те обаче бяха единствените. Тълпата стоеше смълчана, докато над площада се сипеше прах. Току—що бе разрушена тяхната надежда, събрана в статуята.
Ничи гледаше като в унес. Гърлото й се бе стегнало в агония. Очите й се насълзиха. Всички гледаха, като че ли преди малко бяха видели нечия трагична, безсмислена смърт.
Стражите се приближиха към Ричард с изправени копия, избутвайки го към тъмничарите, въоръжени с тежки вериги.
Долу до стълбите над стъписаната тълпа прозвъня ясен глас:
— Не! Няма да търпим повече!
В сгъстяващия се мрак Ничи видя мъжа, който извика. Той бе в първите редици на тълпата и яростно си пробиваше път към площада.
Това бе ковачът, господин Касела.
— Няма да търпим повече! — изкрещя той. — Повече няма да съм ви роб! Чувате ли? Аз съм свободен! Свободен съм!
Цялата тълпа пред двореца се взриви от оглушителен тътен.
Изведнъж всички се втурнаха напред като един.
С размахани юмруци, с яростни крясъци човешката лавина се изля на площада. Редиците тежко въоръжени стражи се сгъстиха, за да посрещнат тълпата, но бяха прегазени от множеството.
Ничи извика с цяло гърло, опитвайки се да привлече вниманието на Ричард, но гласът й се изгуби в урагана на тълпата.
ШЕСТДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Ричард не знаеше какво го изуми повече — разбитата му статуя или напорът на тълпата към площада, след като Виктор се обяви за свободен човек.
Множеството заливаше стражите, втурнали се към стълбището, за да го спрат. Мнозина падаха ранени или убити. Телата им оставаха под краката на напредващата тълпа. Тези, които бяха отпред, не можеха да спрат, дори и да искаха — силата на десетките хиляди зад тях ги тласкаше напред. Никой обаче не искаше да спре. Тътенът бе оглушителен.
Братята се паникьосаха. Чиновниците отзад се паникьосаха. Няколкото хиляди въоръжени стражи се паникьосаха. За миг светът се прехвърли от всемогъщия Орден, събран на площада, към отделните хора.
Ричард търсеше Брат Нарев. Вместо това видя въоръжени мъже да се нахвърлят отгоре му. Изви се и заби чука в гърдите на мъжа, който тичаше с вдигнат меч срещу него. Онзи полетя, чукът остана да стърчи от гърдите му, а Ричард грабна неговия меч и се впусна напред.
Малка група стражи остана да защитава Братята. Ричард се вряза между тях, поразявайки с всеки удар. Всеки замах или пробождане оставяха труп.
Но не стражите интересуваха Ричард. Щом щеше да изгуби всичко, искаше в замяна главата на Нарев. Докато си пробиваше път през хаоса на тълпата, заляла площада, той търсеше Брат Нарев, но не можеше да го види.
Виктор се появи от мелето, хванал някакъв Брат за косата. Към ковача се присъединяваха все повече мъже, като всеки посягаше да докопа Брата. Якият приятел на Ричард бе смръщил вежди и изглеждаше способен да огъне с тях желязо. Очите на нещастния Брат се въртяха, като че ли бе ударен по главата и не можеше да дойде на себе си.
— Ричард! — изкрещя Виктор.
Мъжете, някои от които още стискаха Брата за кафявата роба, се скупчиха около Ричард. Заобиколиха го като плътна стена, десет—петнайсет души дебела.
— Какво да правим с този? — попита един от мъжете.
Ричард се огледа. Видя хора, които познаваше от строежа. Сред тях бяха Приска и Айшак.
— Защо ме питате? Това е вашият бунт. — Той срещна очите на мъжете с предизвикателен поглед. — Вие какво мислите да правите с него?