Виктор кимна и се втурна заедно с останалите мъже, в опит да наложи контрол върху положението.
Ричард остави хаоса и шума зад себе си и пристъпи през отворената врата между колоните … в мрака.
Напред се простираха километри недовършени коридори, някои от тях бяха преградени от трупове. При първия порив, когато хората заляха площада, те тръгнаха да преследват Братята и чиновниците в лабиринта на двореца. Мнозина имаха нещастието да срещнат Брат Нарев. Вонята на изгорена плът изпълни ноздрите на Ричард, докато се промъкваше тихо в мрака.
Дълго преди да стане Търсач, дълго преди да стане Господаря Рал, той бе работил като горски водач. Мракът бе неговата стихия. В ума си той събра около себе си плътна завеса мрак.
Сред масивните каменни стени, под тежките греди, недовършените дървени подове и каменните плочи на покрива глухо ехтеше далечният тътен на бунта. През отворените рамки без врати се откриваха зали без покриви или покрити само от пода на горния етаж. Вътре нахлуваше лунна светлина, която хвърляше мрежа от сенки. Здрачът нашепваше за безброй опасности.
Ричард попадна на възрастна жена, която лежеше в залата, обляна в кръв и стенеща в агония. Той коленичи и нежно я подхвана за рамото, без да откъсва очи от мрака пред себе си и тъмните коридори встрани.
Усети как жената потреперва под пръстите му.
— Ранена ли сте? — прошепна той. Отметна качулка та на робата назад, така че лунната светлина, проникваща пред недовършения дървен таван, да освети лицето му. — Аз съм Ричард.
Лицето й светна в усмивка, когато го позна.
— Кракът ми — каза тя.
Повдигна роклята си. На слабата светлина той видя тъмна рана точно над коляното. С меча си отряза част от дрехата й, за да я използва като превръзка за раната.
— Искам да живея. Исках да помогна. — Тя взе парче то плат и избута ръцете му. — Благодаря ви, че ми отрязахте превръзка. Вече мога и сама. — Тя стисна робата му и го придърпа към себе си: — Вие ми показахте живота с вашата статуя. Благодаря ви.
Ричард се усмихна и я стисна за рамото.
— Опитвах се да хвана онази хлебарка. Ще го направите ли вместо мен?
Ричард целуна пръста си и го допря до челото й.
— Да. Превържете крака си и останете тук, без да мърдате, докато овладеем положението. После ще изпратя хора да ви помогнат.
Ричард продължи напред. В далечината чуваше писъци на ярост и болка. Стражите, които се бяха измъкнали в лабиринта на недовършения дворец, се биеха с хората, влезли да ги преследват.
Ричард забеляза един Брат, треперещ зад ъгъла. Не беше Нарев — имаше качулка, а не кепе. Преструвайки се на Брат, Ричард придърпа качулката си над лицето и се приближи към човека. Онзи като че ли се успокои, като видя свой.
— Кой си ти? — прошепна към Ричард и вдигна ръка, като запали с магия малък пламък в дланта си.
— Правосъдието — отвърна Ричард пред смаяните му очи и заби меча си в сърцето му.
Изтегли острието и го пъхна обратно под робата. Ничи несъмнено щеше да си отмъсти. Но вече нищо не можеше да направи, за да промени нещата. Тя достатъчно често бе показвала на Ричард какъв избор има. Той бе твърдо решен да унищожи Ордена. Само да можеше да влее малко разум в главата й и да я убеди да му помогне. Понякога бе мярвал в сините й очи поглед, който почти разбираше. Знаеше, че тя го харесва. Искаше да се възползва от чувствата й, да я накара да го разбере, да му помогне, да скъса веригите около врата му — само дето не знаеше как.
Отстъпи назад в мрака на залата, като чу стражите да тичат по стъпките му. Когато те влязоха, той извади меча си. Те се приближиха и той изскочи отпред и отсече главата на първия. Вторият замахна с меча си, но пропусна и го вдигна за втори удар. Ричард заби своето оръжие в открития му корем. Раненият страж отстъпи назад и освободи острието. Преди Ричард да успее да го довърши, в залата нахлуха още мъже. Раненият в корема вече не бе опасен, след часове агония щеше да умре.
Ричард потъна навътре в мрака, като подмамваше мъжете да го последват. Застина в мрака и щом те нахлуха вътре задъхани, разритващи боклука с краката си, Ричард ги засече по шума и ги нападна из засада. Поне петима загубиха живота си в пълния мрак на залата, останалите избягаха.
Ричард се втурна напред към звука от експлозии. Всеки път, когато в тъмнината на залата изригваха мощни пламъци, той закриваше лице с ръка, за да предпази очите си. Когато ослепителните взривове спряха, продължи в посоката, от която се бяха появили.
Километър по километър напредваше из залите на двореца. Някои водеха към площадки, където още нищо не бе построено. Други нямаха покрив, а само стени. Трети се виеха като мрачни тунели, затворени от всички страни. Ричард слизаше по стълби в тъмнината, в подземията на двореца, подмамен от тътена на взривовете.