Щом освободи крака си, Нарев се наведе и сграбчи дръжката на меча, забит в гърба на Сестрата. Дръпна го, но не успя да го извади. Изръмжа яростно, а ботушите му се пързаляха по плъзгавия под, докато дърпаше оръжието.
Ричард знаеше, че веднъж въоръжен, Нарев бързо ще приключи с него.
С цялата си сила се хвърли в краката му. Брат Нарев падна на мокрия под. Ричард усети пронизваща болка в корема, но я преодоля и сграбчи Брата за краката, за да му попречи да се изправи. Съсухрените пръсти дращеха лицето му, като търсеха очите. Ричард изви глава. С огромно усилие стисна тежката роба и придърпа тялото на мъжа към себе си, като в същото време се пазеше от ударите по лицето си.
Хвана Брат Нарев за гърлото. Тънките пръсти на онзи също се сключиха около гърлото на Ричард. Двамата се загърчиха от усилието всеки да удуши пръв противника си. Ричард въртеше глава, за да попречи на Нарев да успее да го стисне смъртоносно, и в същото време се опитваше да сложи пръсти върху гръкляна на Брата и да спре дъха му.
Онзи се опита да се завърти и да отхвърли Ричард от себе си. Ричард разтвори крака, за да не може Нарев да го обърне, и здраво го стисна, докато онзи се гърчеше и бореше. Чувстваше как вътрешностите му се разкъсват.
Бе прекарал месеци в здрава работа с чука и длетото.
Тялото му бе заякнало, но от загубата на кръв и силата му отслабваше. Стисна го колкото можа. Пръстите около собственото му гърло се поотпуснаха.
Очите на Нарев се разшириха, когато Ричард най—накрая успя да започне бавно да го задушава. Кокалестите ръце заудряха Ричард по гърба.
Изведнъж яростно сграбчиха Ричард за косата.
Брат Нарев освободи крака си и заби коляно в раната на Ричард.
Светът побеля от болка.
Ничи се опомни, все още замаяна, и чу нисък, гъгнещ смях. Познаваше гласа. Познаваше миризмата. Кадар Кардиф.
Чу пращене, пукане, съскане. Разбра, че е факла. Той я размахваше близо до лицето й — толкова близо, че тя усети ужасната горещина върху плътта си. Капка врял катран падна върху крака й.
Ничи изпищя от болка.
— Каквото повикало, такова се обадило — изсъска Кадар в ухото й.
— Не ме интересува какво ще ми направиш — изкрещя Ничи ожесточено. — Радвам се, че навремето те изгорих. Радвам се, че е трябвало да се молиш.
— О, скоро и ти ще се молиш, съвсем скоро. Може би сега не мислиш така, но ще видиш, че огънят кара човека да прави учудващо много неща. Сега ще разбереш какви точно. И ще започнеш да се молиш.
С цялата си сила Ничи се опита да се отскубне. Можеше да развали магията, само Калан да бе по—наблизо.
Огънят пред очите й я изпълваше с ужас. Трябваше само да прекъсне връзката между себе си и Калан. Можеше да я унищожи. Не бе нужно да го прави, за да си възвърне силата. Върнеше ли си магията, щеше да успее да избяга.
Щеше да й струва живота на Калан, но Ничи щеше да си върне силата и да се спаси от пламъците.
Но за да го направи, трябваше да убие Калан.
— Дали първо да не ти изгоря лицето, Ничи? Прекрасното ти лице? Или да започна от краката ти? Кое да бъде? Изборът е твой.
Ничи задъхано се бореше, мъчеше се да държи тялото си далеч от пламъците. Съскащата факла се движеше пред лицето й. Знаеше, че заслужава такава съдба, но страхът й я бе хвърлил в дива паника.
Не искаше да къса връзката, не искаше да убие Калан, но не искаше и да умре по този начин. Не искаше плътта й да изгори.
— Ще започнем отдолу, за да слушаме по—дълго писъците ти.
Кадар приближи факлата и я докосна до ръба на роклята й. Ничи изпищя, когато черната дреха се подпали. Подобен ужас бе ново усещане за нея, за пръв път от детските си години усещаше, че има нещо, което я интересува и което не иска да загуби — живота си.
Но и в този миг на неописуем ужас Ничи знаеше, че колкото и да боли, колкото и да е страшно, няма да отнеме живота на Калан. Ричард й бе дал търсения отговор. Вече бе взела твърде много от него. В замяна на получения урок нямаше да го предаде.
Макар че Калан, заради връзката си с Ничи, щеше да изстрада същата съдба, щеше да умре в същата агония, Ничи нямаше да е причината. Нямаше тя да я убие. Кадар ги убиваше, не Ничи. Тя нямаше да убие Калан, за да спаси живота си.
Кадар Кардиф се кикотеше на гледката на горящата й рокля. Държеше я здраво и Ничи не можеше да се измъкне.
Точно в този момент една тъмна сянка изникна от нищото и се вряза в тях. Те се преобърнаха назад, а въздухът наоколо се изпълни с огън. Ничи се търкаляше, а водата по пода изгаси роклята й.
Човекът, който се бе блъснал в тях, тъкмо се изправяше и разтърсваше глава, като че ли да я проясни. Ничи я позна. Беше Морещицата, Кара.