Кадар седна, видя жената и посегна с факлата.
Ничи се хвърли към Кадар, грабна факлата с две ръце и я заби в лицето на огромния мъж. Катранът се плисна по маската му от дрипи. Дрехите по гърдите и около главата му изведнъж лумнаха в пламъци.
Кадар изкрещя, когато пламъците обхванаха вече изгорената му плът. Ничи бе чувала, че да изгориш веднъж горяла кожа е по—страшно дори от първия път. По писъците му разбра, че е вярно.
Ничи грабна ръката на Кара, докато тя се изправяше на крака.
— Бързо! Трябва да намеря Ричард!
Като излязоха от стаята, където писъците на Кадар бавно затихваха в насечени стонове, докато пламъците го задушаваха, Кара хвана Ничи за косата и насочи своя Агиел на сантиметри от лицето й.
— Посочи ми само една причина, поради която да ти поверя живота на Господаря Рал.
Ничи се взря в очите на Кара.
— Фактът, че видях статуята и разбрах колко съм грешала. Някога правила ли си грешки, Кара? Големи грешки? Разбираш ли какво е да осъзнаеш, че неволно си служила на злото и си причинявала злини на добри хора?
Разбираш ли, че Ричард ми показа, че има нещо, за което си струва да се живее?
Ничи намери Ричард, легнал по гръб, в безсъзнание или почти в безсъзнание. Главата му бе полегнала на част от каменна ръка. Калан лежеше притисната до него и плачеше. Животът бавно го напускаше.
Ничи се потресе, като видя всички трупове наоколо. Сестра Алесандра, Брат Нийл, Брат Нарев. По вида на Ричард разбра, че не трябва да бърза, ако иска да има някакъв шанс да му помогне.
Ничи коленичи до Калан. Жената бе на черния ръб на отчаянието, държеше се за последните нишки надежда. Беше изминала толкова път само за да бъде с него, решена да понесе всичко, за да е с него. А сега човекът, който бе обичала най—много през живота си, лежеше и кръвта му изтичаше — и тя знаеше, че е пронизан от собствената й ръка.
Ничи хвана Калан за рамената и нежно я дръпна. Калан объркано вдигна очи, пълни с омраза и надежда.
— Калан, трябва да разваля магията, за да мога да му помогна. Нямаме много време.
— Не ти вярвам. Защо ти е да ни помагаш?
— Защото ви го дължа, дължа го и на двама ви.
— Ти ни причини само страдания и …
Кара я хвана за ръката.
— Майко Изповедник, няма нужда да й вярваш. Довери ми се. Казвам ти, че Ничи може би ще успее да го спаси. Вярвам, че ще се постарае. Моля те, остави я.
— Защо да й се доверявам в последните минути от живота му?
— Моля те, дай на Ничи възможността, която някога Господарят Рал даде на мен.
Калан потърси очите на Кара и после се обърна към Ничи:
— Знам какво е да си там, където е той сега. Била съм там. Избрах живота. Сега е негов ред. Какво трябва да направя?
— Ти и Ричард вече направихте достатъчно — Ничи пое обляното в сълзи лице на Калан в ръцете си. — Просто стой спокойно и ми се довери.
Калан трепереше отчаяно. Дългата й коса бе сплъстена и мокра. Просмукана от кръвта на Ричард. Не можеше да направи нищо повече за него и го знаеше.
Ничи трябваше да се погрижи.
Калан я гледаше в очите и Ничи възпламени свързващата нишка магия с надеждата да успее навреме.
Калан се вцепени от шока на болката, която я обзе. Ничи добре знаеше колко боли, защото чувстваше същото.
Млечнобяла светлина се изви между двете жени, свързвайки ги сърце в сърце. Отначало едва трептяща, светлината се усили до ослепителна яркост, а болката стана още по—силна.
Устата на Калан се отвори в безмълвен вик. Зелените й очи се разшириха от болката, която ги бе заляла, а коренът на магията, вплетен във всяка частичка от телата им, вибрираше под призива на светлината.
Ничи сложи ръце на сърцето си, пред блестящата струя светлина, и започна да изтегля силата си.
СЕДЕМДЕСЕТА ГЛАВА
Ричард пое дълбоко дъх и отвори очи. Някак бе успял да легне в положение, в което не го болеше. Страхуваше се да помръдне, да не би непоносимата болка да се върне.
Как е възможно? Бе пронизан с меч.
Мракът около него бе неподвижен и тих. В далечината чуваше шума на битката. Земята под него се тресеше от някаква сила.
Около него имаше хора. На мокрия под лежаха трупове. Разбра, че е положен на някаква дъска, за да не лежи във водата. Беше покрит с топло наметало. Виждаше тъмните приведени сенки на хората, събрани в малката стая.
Под пръстите му лежеше Мечът на истината. Страстта на неговата магия бе стихнала, което означаваше, че е прибран в ножницата си.
Вдигна очи и през отворите в гредите мярна розовата светлина на зората.
— Калан? — прошепна той.
Трите фигури в стаята скочиха, като че ли изведнъж камъкът бе оживял.