Най—близката се надвеси над него.
— Тук съм. — Взе ръката му в своята.
С другата си ръка той внимателно опипа раната си. Не успя да я намери. Не чувстваше болка, а само леко дразнене.
Още една фигура се приближи.
— Господарю Рал? Буден ли си?
— Какво стана?
— О, Ричард, толкова съжалявам. Толкова съжалявам. Аз те пронизах. Всичко е заради мен. Трябваше да се за мисля за секунда, преди да го направя. Толкова съжалявам.
Ричард се намръщи.
— Калан, аз те оставих да ме победиш.
Отвърна му мълчание.
— Ричард — каза най—накрая Калан, — няма нужда да се опитваш да облекчиш вината ми. Знам, че бях аз. Пронизах те с меча.
— Не — настоя Ричард, — аз те оставих да ме победиш.
Кара го потупа по рамото.
— Разбира се, че беше така, Господарю Рал. Разбира се.
— Не, аз наистина я оставих.
Когато третата фигура се обърна към него, пръстите му стиснаха дръжката на меча.
— Как се чувстваш? — попита Ничи с онзи кадифен глас, който той така добре познаваше.
— Премахна ли връзката с Калан?
Ничи вдигна ръка и с два пръста сряза въображаема нишка във въздуха.
— Няма я вече.
Ричард въздъхна.
— Значи съм добре.
Опита се да стане, но ръката на Ничи го възпря. — Ричард, никога няма да поискам от теб прошка, защото никога няма да мога да върна това, което ти отнех, но искам да знаеш, че вече разбирам колко съм грешала. Била съм сляпа през целия си живот. Не се оправдавам. Просто искам да знаеш, че ми върна зрението. Даде ми отговора, който търсех, върна ми живота. Даде ми причина, за да продължа да живея.
— И какво видя, Ничи?
— Живот. Ти го извая в огромна статуя, така че дори и някой, който така сляпо е служил на злото като мен, да го види. Вече няма нужда да се доказваш пред нас. Сега аз и тези, които ти вдъхнови, ще трябва да ти се докажем.
— Вие трите май вече сте започнали, иначе нямаше да съм жив.
— Значи … ти пак си Сестра на светлината? — попита Калян.
Ничи поклати глава.
— Не. Аз съм Ничи. Магьосническите ми способности са си мои, аз съм тази, която съм. Способностите ми няма да ме направят робиня на останалите, защото така са поискали. Животът си е мой. Той не принадлежи никому, освен може би на вас двамата. Вие ми показахте смисъла на живота, идеята за свободата. Ако вече ще служа някому, то ще е на онези, които споделят същите ценности.
Ричард сложи ръка върху ръката на Ничи.
— Благодаря ти, че ми спаси живота. По едно време си помислих, че съм направил грешка, като оставих Калан да ме прониже.
— Ричард — запротестира Калан, — стига си се опитвал да успокояваш чувството ми за вина.
Ничи се бе втренчила в очите на Ричард, въпреки че заговори на Калан:
— Той не те лъже. Казва истината. Видях как го направи. Искаше да ме накара да се изправя пред избора дали да го спася, като преди това разваля магията, която ни свързваше. Съжалявам, че трябваше да изтърпиш това.
Още в мига, в който видях статуята ти, аз вече бях взела решението.
Той отново се опита да се изправи, но Ничи пак го задържа.
— Ще е нужно време, докато се възстановиш напълно.
Още страдаш от остатъчните ефекти на раната. Това, че си жив, не означава, че си здрав. Ти премина през тежко изпитание и загуби много кръв. Трябва да възстановиш силите си. Опасността да умреш още не е отминала, ако не внимаваш.
— Добре — примири се Ричард. Надигна се предпазливо с помощта на Калан. — Ще запомня думите ти, но все пак трябва да отида горе. — Обърна се към Калан. — Между другото, ти какво правиш тук? Как разбра къде съм? Какво става на север, в Новия свят?
— Ще говорим за това по—късно — отвърна тя. — Трябваше да съм с теб. Реших, че това е животът ми и че трябва да съм с теб. Прав беше за войната в Новия свят, но ми трябваше доста време, докато го разбера. Най—накрая го проумях. Дойдох при теб, защото ти си единствен то, което ми остана.
Той погледна към Кара.
— Ами ти?
— Винаги съм искала да обиколя света.
Ричард се усмихна, докато се изправяше с помощта на Калан и Кара. Чувстваше се замаян, но това бе чудесно усещане в сравнение с предишното му състояние. Калан му подаде меча. Той го преметна през глава, сложи кожения ремък на рамото си, а ножницата увисна до бедрото му. Сега, когато познаваше оръжието доста по—отблизо, бе изпълнен с още по—голямо уважение към него.
— Нямам думи да изразя колко съм щастлива да ти го върна — каза Калан. Тя се усмихна виновно. — Имам предвид сега, а не преди малко.
В края на залата, в почти пълен мрак и само сред две—три свещи ги чакаше разтревоженият Камил. С него имаше още няколко души. Ричард не познаваше никого освен него. Сложи ръка на рамото на усмихнатия младеж.