— Камил, радвам се да те видя.
— Ричард, аз я видях. Видях статуята ти. — Усмивка та му угасна. — Съжалявам, че бе разрушена.
— Тя бе само парче камък. Идеите, които олицетворяваше, са истинската й красота.
Хората в сумрака закимаха. Ричард видя жената с ранения крак и й се усмихна. Тя му изпрати целувка и с върха на пръстите си докосна челото му.
— Бог да те благослови за смелостта да изваеш тази статуя — каза тя. — Всички сме щастливи, че успя да се спасиш тази нощ, Ричард.
Той им благодари за грижата. Земята отново се разтърси.
— Какво е това? — попита Ричард.
— Стените — отвърна един от мъжете. — Хората рушат стените с онези ужасни сцени на смъртта.
Докато някои събаряха каменните стени, други продължаваха битката. На слабата светлина на зората Ричард видя боевете на околните хълмове. Оказа се, че доста хора не са се зарадвали на идеите, изразени чрез статуята на Ричард. Това бяха онези, които се страхуваха от свободата и предпочитаха безгласното съществуване на хора, които не мислят сами за себе си.
Площадката на двореца обаче бе в сигурни ръце. Огънят на свободата се разрастваше, а от него припламваха и огънчетата на промяната.
На площада каменният полукръг и колонадата бяха още здрави. Всичко обаче изглеждаше различно. Това бе мястото, където хората бяха видели статуята и бяха избрали живота. Тази част от двореца нямаше да бъде разрушена.
Ричард се потътри по прашния под. В центъра на площада бе останал само слой мраморен прах. Всяко парченце от статуята бе отнесено като спомен.
От другата страна на площадката, където стоеше с неколцина други мъже, Виктор забеляза Ричард, Камил и Ничи. Двамата с Айшак се запътиха към тях.
— Ричард! — извика Виктор и ускори крачка. — Ричард!
Кара го крепеше от едната страна, а Камил — от другата. Той нямаше сили да извика в отговор и просто изчака двамата мъже да се приближат, задъхани от тичането.
— Ричард, побеждаваме! — каза Виктор и посочи към хълмовете. — Всички онези чиновници вече ги няма и ние …
Ковачът утихна, когато очите му попаднаха върху Калан. Айшак също се взираше в нея и после свали червената си шапка.
Устните на Виктор се размърдаха, докато думите най—накрая си пробият път. Ръката му, обикновено толкова изразителна, просто я посочи, като че ли не можеше да е жива.
— Ти… — каза й той, — ти си любовта на Ричард.
Калан се усмихна.
— Как разбра?
— Видях статуята.
На светлината на зората Ричард видя как лицето й пламва.
— Е, не бе съвсем като мен — изпротестира Калан царствено.
— Не външният вид, а… същността.
Калан се усмихна, поласкана.
— Виктор, Айшак, запознайте се с Калан. Съпругата ми.
Двамата примигваха объркано и се втренчиха в Ничи.
— Както сами се досещате — каза тя, — аз не съм добър човек. Аз съм магьосница. Използвах силата си, за да накарам Ричард да дойде с мен. Но той ми показа, както показа на толкова много други хора, благородството на живота.
— Значи ти си му спасила живота? — попита Виктор.
— Камил ни каза, че си ранен, Ричард — поясни Айшак, — и че някаква магьосница те лекувала.
— Ничи ме излекува — потвърди Ричард.
Виктор махна широко с ръка.
— Ами, предполагам, че това си е нещо, да спасиш Ричард Сайфър.
— Ричард Рал — поправи го Ричард.
Гърленият смях на Виктор се изля от устата му.
— Да бе. Днес всички сме Ричард Рал.
Ничи се наведе.
— Той наистина е Ричард Рал, господин Квасела.
— Ричард Рал е — потвърди Калан и кимна.
— Господарят Рал — каза Кара навъсено. — Отдайте дължимото уважение на Търсача на истината, владетеля на Д’Харанската империя, магьосника на войната, съпруга на Майката Изповедник. — Кара вдигна ръка и го представи с грациозен, царствен жест: — Господарят Рал.
Ричард изпъчи гърди. Повдигна блестящата, обвита в сребро дръжка на своя меч и им показа думата Истина, инкрустирана със златни букви, а после пъхна оръжието си обратно в ножницата.
— Каква красота! — възкликна Камил.
Виктор и Айшак запримигаха, после паднаха на колене и наведоха глави в дълбок поклон. Ричард завъртя очи.
— Я престанете и двамата. — Той хвърли смръщен поглед към Кара.
Виктор предпазливо надникна изотдолу.
— Ние просто не сме знаели. Съжалявам. Нали не ми се сърдите, че се пошегувах с вас?
— Това съм аз, Ричард, Виктор. Колко пъти сме яли заедно лардо?
— Лардо ли? — попита Калан. — Да не би да можеш да правиш лардо, Виктор?
Ковачът стана и я погледна, по лицето му се разля усмивка.
— Нима знаете какво е лардо?