— Разбира се. Мъжете, които ваеха белия мрамор в Двореца на Изповедниците, ядяха лардо, което приготвяха сами в големи мраморни каци. Когато бях малка, много обичах да посядвам с тях и да си хапвам. Казваха ми, че щом ям лардо, ще порасна голяма и ще облека бялата рокля на Майката Изповедник.
Виктор се посочи в гърдите си с палец.
— И аз правя лардо в мраморни каци.
— А оставяш ли я да отлежи една година? — попита Калан. — Истинското лардо трябва да преседи една година.
— Разбира се, че една година! Аз правя само истинско лардо.
Калан го погледна със зелените си очи и го дари с най—прекрасната си усмивка.
— Някой път ще намина да я опитам.
Виктор я прегърна с огромните си ръце.
— Заповядай, с удоволствие ще те почерпя с моето лардо.
С мрачно изражение Кара сложи ръка на гърдите на ковача и го бутна назад. После отдели ръцете му от рамената на Калан.
— Само Господарят Рал има право да докосва Майката Изповедник.
Виктор изгледа Кара въпросително.
— Ти яла ли си някога лардо?
— Не.
Виктор я потупа по гърба и се засмя.
— Хайде, тогава, и ти си поканена. Тогава ще разбереш — всеки, с когото съм ял лардо, ми е приятел за цял живот.
Капан зае мястото на Камил и подхвана Ричард. Виктор го хвана от другата страна и тръгнаха по новоосвободените улици към ковашката работилница на хълма, за да се почерпят с лардо.
СЕДЕМДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Вирна придърпа свещта. За миг простря дланите си над пламъка, за да ги постопли, после сложи дневника си на масата. Шумът на военния лагер около малката й палатка вече й бе толкова познат, че почти не го чуваше.
Беше студена Д’Харанска нощ, но поне всички се бяха спасили отвъд планините. Тя разбираше техните тревоги — макар и неизказани: мястото бе ново и непознато. Намираха се в Д’Хара, земя, която някога бе давала храна на кошмарите им. Поне засега бяха на сигурно място. В далечината протяжният, тъжен вой на вълците ехтеше през голите планини, нагоре към огрения от лунната светлина сняг, покрил като че ли безкрайните и пусти високи върхове.
Сега луната бе точно в нужната фаза, макар че бяха в нова, странна и непозната земя. Вирна проверяваше стриктно всеки месец, но така и не идваше съобщение. Не че очакваше, откакто Калан й призна, че е хвърлила дневника на Ан в огъня. Но все пак това си беше древна магия, а Ан бе умна жена. Нищо не й пречеше да провери.
Вирна отвори малката книжка без особена надежда.
На първата страница имаше послание.
Пишеше само: „Вирна, чакам, обади се, ако си там.“ Вирна извади писалката и веднага започна да пише. „Прелате! Значи сте успяла да поправите изгорения бележник. Чудесно. Къде сте? Добре ли сте? Намерихте ли Натан?“ Вирна зачака. Постепенно отговорът започна да изплува пред погледа й.
„Вирна, аз съм добре. Успях да поправя бележника с помощта на едни … хора. Странни хора. Важното е, че вече действа, поне в по—голямата си част. Още търся Пророка. Вече напипах надеждни следи за местонахождението му и ги следвам. А ти как си, Вирна? Как върви войната? Уорън? Калан? Зед много ли ви тормози? Този човек може да изчерпи търпението и на камъка. Имате ли новини от Ричард?“ Вирна седеше, втренчена в думите. Една сълза капна върху името на Уорън. Тя отново хвана писалката и започна да пише.
„О, Прелате, случиха се ужасни неща.“ „Съжалявам, Вирна“, дойде отговорът. „Вирна, аз съм тук. Никъде няма да ходя през нощта. Цялото време е наше. Разкажи ми всичко. Кажи ми първо как си ти. Толкова ми е мъчно за теб, Вирна. Обичам те като родна дъщеря. Знаеш колко.“ Вирна кимна към бележника. Знаеше.
„И аз те обичам, Прелате“, започна. „Страхувам се, че сърцето ми е разбито.“
Калан стоеше мълчаливо до него в топлия обеден бриз, а Ричард гледаше оттатък реката, към града на другия бряг. Сега в града бе спокойно. Битката бе продължила седмици, какви ли не групи се бяха борили за власт с надеждата да се превърнат в местния наследник на Ордена. Всеки от претендентите се кълнеше, че ще пази интересите на народа и обещаваше, че ще управлява с мисъл за хората, че животът ще е по—лесен, защото ще се погрижат по—богатите да дадат своя дял за общото благо.
След десетилетия подобна алтруистична тирания единствената последица от грижите за общото благо бе развала и смърт. Въпреки гробищата, пълни с доказателства, и обеднелия народ жадните за власт им предлагаха отново същото, а мнозина им вярваха, защото онези ги убеждаваха, че са изпълнени с добри намерения.
Множество Братя и чиновници бяха убити, но някои се спасиха. Тези, които не избягаха, решиха да се възползват от объркването и да установят властта си с надеждата, че ще царуват в хаоса на мечтите за свобода, а когато нещата се уталожат и идеите се забравят, ще върнат предишния ред.