Свободните хора на Алтур’Ранг ставаха все повече и изкореняваха всяка подобна група хора още в момента, в който изпълзяваше изпод камъните. Ничи много помогна в кървавите битки. Тя познаваше методите на тези хора, знаеше къде ще отидат и им се нахвърляше като вълк на плячка.
Силите, които жадуваха да се грижат за добруването и напредъка на човечеството, наистина се уплашиха от собственото си творение — Господарката на смъртта.
Още не беше ясно дали пламъкът на свободата, вече запален, ще продължи да гори из Стария свят. Засега беше слаб, а светът — огромен и тъмен, но Ричард знаеше, че огънят постепенно ще се разгори.
На север нещата не бяха така благоприятни. Сега, когато магията на Ничи вече не му пречеше, Ричард се надяваше, че Д’Харанците ще усетят наново връзката си с него и ще започнат да му изпращат рапорти. Кара бе почувствала огромно облекчение, че вече може да усеща местоположението му чрез връзката си с Господаря Рал.
Той внимателно изслуша Калан и Кара, които му разказаха подробностите от войната и как бяха изпратили хората от Ейдиндрил на дълго и трудно пътешествие към Д’Хара, преди Джаганг да успее да влезе в града през пролетта. Хората щяха да почувстват нови сили, като разберат, че Господарят Рал е нанесъл мощен удар в сърцето на Стария свят, че Майката Изповедник е с него и че всички са добре. Мнозина поеха задачата да отнесат ценните новини на север.
Скоро Д’Харанската империя и хората, които тя защитаваше и които бяха напуснали домовете си, щяха да узнаят за победата на юг. Пратениците носеха нещо по—важно от самата новина — надежда.
Ричард изпрати същото послание и на дядо си.
Не можеше да повярва, че приятелят му Уорън е мъртъв. Знаеше, че ужасната болка от загубата трудно ще утихне.
Изпрати на север и още нещо.
Ничи му бе разказала колко важен е Брат Нарев за император Джаганг, за дългите им дни заедно и за общите им идеи за бъдещето на човечеството. През пролетта, когато Джаганг най—накрая щеше триумфално да влезе в Двореца на Изповедниците, там щеше да го чака набучената на копие глава на ментора му с неизменното кафяво смачкано кепе.
Ничи бе обвила главата със специална магия, за да я запази и да държи хищниците надалеч. Ричард искаше да е сигурен, че когато Джаганг я види, ще разбере чия е.
В оживения град Алтур’Ранг се бяха възцарили мир и свобода. Беше се върнал животът. Хората започнаха да отварят нови предприятия. За няколко седмици вече имаше няколко вида хляб. Новите фабрики никнеха като гъби. Айшак трупаше пари от транспортиране на стоки, но вече имаше няколко конкуренти, които му дишаха във врата. Наби работеше за него. Айшак предложи и на Ричард работа — когато укрепне достатъчно. Ричард много се смя на предложението му.
Фавал, въглищарят, бе накарал Айшак да помоли Ричард да го покани да вечеря със семейството му. Фавал си бе купил каруца и сега синовете му разнасяха въглищата. Ричард се наведе и сложи ръце на парапета на кея. Взря се през ръба към бучащата вода долу, като че ли се опитваше да отгатне бъдещето.
Кейовете на реката и крайбрежната улица, както и площадът пред двореца бяха единственото, което бе останало от грандиозния строеж. Ричард се бе погрижил да развали магиите върху колоните около площада и накара Приска да претопи бронзовите отливки.
Ричард вече почти се бе възстановил. Калан бе силна и красива, както я помнеше. Но и тя се бе променила. Лицето й бе станало по—зряло през годината, в която бяха разделени. Когато я гледаше, жадуваше за късче мрамор и длето, за да извае лицето й в камък. Плът в камък.
Той се обърна и погледна към кея, площада и полукръга на колонадата отзад. Падналата колона бе възстановена. Площадът бе наречен Площад на свободата по идея на Виктор. Ричард попита дали не би трябвало да се нарича Кръг на свободата, защото бе кръгъл. Виктор обаче си хареса името Площад на свободата и Ричард така и го кръсти. В края на краищата първият човек, който се бе обявил за свободен, бе Виктор.
Калан се загледа с него към площада.
— Какво мислиш? — попита я Ричард.
Тя поклати глава и изглеждаше най—малкото притеснена.
— Не знам, Ричард. Изглежда толкова странно да я видя така… голяма. Така… бяла.
— Не ти ли харесва?
Тя побърза да сложи ръка на рамото му, за да разсее съмненията.
— Разбира се, че ми харесва, просто е толкова … — несигурният й поглед се обърна отново към кея — голяма.
В центъра на площада, където за кратко бе стояла статуята на Ричард, сега се извисяваше огромна мраморна статуя, върху която работеха няколко каменоделци — същите, които някога бяха работили на строежа и ваеха нещастие и смърт. Камил също бе там и се учеше на занаят от майсторите. Обучението му започна с метлата.