Ричард бе наел каменоделците. Можеше да си го позволи благодарение на парите, които бе натрупал, докато помагаше на Ордена да построи двореца. Каменоделците бяха доволни от работата — разменяха ценност за ценност.
Майсторите правеха огромно копие на статуята Дух, която навремето Ричард бе изваял за Калан далеч в техния планински дом, за да я зарежда с жизненост, кураж и непобедим дух. Статуята изникваше отново в най—добрия каватурски мрамор.
Бронзовият диск на слънчевия часовник бе оцелял невредим и щеше да бъде добавен към статуята, която щеше да остане в центъра и да хвърля сянката си по цифрите на диска. Думите, които тогава мнозина бяха докосвали с благоговение, сега щяха да останат на площада и всички щяха да могат свободно да ги четат.
Калан се вдъхнови от идеята, но бе прекарала толкова месеци със статуйката на Ричард, че се объркваше, като я гледаше толкова огромна. Нетърпеливо чакаше деня, в който майсторите ще са свършили измерванията, за да си прибере оригинала.
— Надявам се, че нямаш нищо против да я споделиш със света — каза той.
Калан се усмихна замечтано.
— Разбира се, че не.
— Всички я харесват — успокои я той.
Прекрасният й смях се залюля в топлия следобеден въздух.
— Просто ще трябва да свикна да показвам пред хората тялото и душата си.
Двамата наблюдаваха как майсторите работят по разветите поли и проверяваха мащаба на статуйката, изваяна от Ричард, спрямо дървените опори, които служеха като мярка за голямата статуя.
Калан го потърка по гърба.
— Как се чувстваш?
— Добре съм. Щом си с мен, не мога да не съм добре.
Калан се засмя.
— Докато не те пронижа с меча, разбира се.
Смехът на Ричард се сля с нейния.
— Знаеш ли, когато разкажем на децата си как майка им е забила меч в корема на баща им, ще изпаднеш в доста неприятно положение.
— Ще имаме ли деца, Ричард?
— Ще имаме.
— Тогава ще рискувам да разберат историята.
Топлият бриз рошеше косата й и той я целуна по челото.
Огледа се над дърветата, чиито листа блестяха на светлината, и проследи полета на птиците, които се стрелкаха над брега на реката, събираха се в ято и после заедно се издигаха над полукръга от белите мраморни колони сред зелената трева.
Калан доволно се облегна на рамото му и двамата се загледаха в гордите мъже, които се усмихваха, докато работеха върху статуята пред колоните.
В Алтур’Ранг се бе възцарил нов дух.
В някогашното сърце на Ордена сега туптеше свободата.