Ричард, така да се каже, бе наследил Морещиците заедно с трона на Д’Хара — страна, за която доскоро не беше и чувал. Не го бе обзела жажда за власт — просто така се бяха стекли обстоятелствата. Сега от него зависеше животът на огромен брой хора — всъщност на всички в Новия свят: Западната земя, Средната земя и Д’Хара.
— Как се чувстваш? — с искрена загриженост в гласа попита Кара.
Калан едва успяваше да шепне:
— По—добре.
— Е, щом е така — изръмжа Кара, — кажи на Господаря Рал да ме остави да си върша работата и да сложа на мястото им такива като тези. — Застрашителните й очи се стрелнаха към мястото, където само допреди миг бяха — стояли разгневените мъже. — Поне които от тях оставя живи.
— Кара, мисли с главата си — прекъсна я Ричард. — Не можем да се оградим като в крепост и да се отбранява ме във всеки един миг. Ти видя едни уплашени хора. Няма значение, че грешат. За тях ние сме заплаха за живота им и за живота на техните семейства. Защо да се впускаме в безсмислена битка, щом можем да я избегнем.
— Но, Ричард — намеси се Калан, като едва успя да повдигне отмалялата си ръка към стената, — ти си построил това …
— Само тази стая. Исках най—напред да осигуря подслон за теб. Не ми отне кой знае колко време — трябваше само да насека и нацепя малко дърва. Още не сме построили останалата част. Безсмислено е да проливаме кръв.
Колкото Ричард изглеждаше спокоен, толкова Кара имаше вид на човек, готов да ръси огън и жупел край себе си.
— Би ли казала на твоя опърничав съпруг да ми позволи да убия някой, преди да съм се побъркала окончателно? Не мога просто да си седя и да слушам как някакви си сополивци ръсят заплахи срещу вас двамата! Та аз съм Морещица!
Кара приемаше изключително на сериозно задълженията си като охрана на Ричард — в качеството му на Господаря Рал на Д’Хара — и Калан. Станеше ли въпрос за неговия живот, тя не се колебаеше и първо убиваше, после мислеше дали е постъпила правилно. Към подобно поведение Ричард бе безкомпромисен.
Единственият отговор на Калан бе усмивка.
— Майко Изповедник, не можеш да позволиш на Господаря Рал да се подчини на волята на глупаци като тези. Кажи му го.
Вероятно хората, които през целия й живот я бяха наричали с името „Калан“, без да добавят пред него поне „Изповедник“, се брояха на пръстите на едната й ръка. Беше чувала последната си титла — Майко Изповедник — безброй пъти, произнасяна с гласове, в които можеше да се открие от благоговейно страхопочитание до абсолютен ужас. Мнозина, паднали на колене пред нея, бяха неспособни да произнесат дори само титлата й през треперещите си устни. Други, в нейно отсъствие, я повтаряха със смъртна заплаха в гласа.
Калан бе провъзгласена за Майка Изповедник в зората на двайсетте си години — най—младата сред себеподобните си, избирана някога на този величествен пост. Оттогава бяха изминали вече няколко години. Сега бе останала единственият жив Изповедник.
Калан се бе научила да понася титлата, поклоните и колениченето, почитанието, благоговението и ужаса, убийствените намерения — просто не бе имала избор. Нещо повече — тя беше Майка Изповедник — по наследство и избор, по право, по клетва и по дълг.
Кара винаги се обръщаше към нея с „Майко Изповедник“. Но от устата на Морещицата тези думи излизаха едва забележимо по—различни. Звучаха като предизвикателство, като открито неподчинение, примесено с воля за отстъпка, и заедно с това с намек за привързаност и нежност. От устата на Кара Калан не чуваше толкова „Майко Изповедник“, колкото „Сестро“. Кара бе от далечна Д’Хара. Според нея нямаше човек, който да заема по—висока длъжност и да е натоварен с по—голям дълг от нея — с изключение на Господаря Рал, разбира се. Най—многото, което можеше да допусне, бе да приеме Калан за равна в дълга й към Ричард. Което всъщност бе наистина огромна чест.
Когато обаче Кара се обръщаше към Ричард с „Господарю Рал“, това не означаваше „Брате“. Думите й носеха смисъла, който изричаше устата й: Господарю Рал.
За разгневените мъже, с които бе разговарял Ричард, идеята за Господаря Рал бе не по—близка от далечна Д’Хара. Калан бе от Средната земя, разделяща Д’Хара от Западната земя. Жителите на Западната земя не бяха и чували за Средната земя или пък за някаква си Майка Изповедник. Десетилетия наред трите части на Новия свят стояха разделени от непреодолими граници, отвъд които всичко бе загадка. Предната есен тези граници бяха разрушени.